Долу се изнизаха редица скитници-мравки. Те маршируваха с песни по влажната гора от трева и личеше, че бързат. Тяхната утринна песен звучеше бодро, но на малкото сърчице на Мая беше тежко:
Мравките бяха добре въоръжени и изглеждаха дръзки и опасни. Песента им утихна под листата на бялокопитника. Но изглежда, че там добре я оплескаха с тая песен, защото се чу груб, дрезгав глас и малките листа на едно глухарче се раздвоиха бързо; от тях изскочи голям син бръмбар, който изглеждаше като полутопка от лъскав тъмен метал. Бръмбарът лъщеше ту синьо, ту зеленикаво, а понякога съвсем черно.
Той беше два-три пъти по-голям от Мая и на нея й се стори, че коравата му броня не може да се разбие и че в дълбокия му глас имаше нещо застрашително. Той беше се събудил от песента на войниците. Люто нает роен, с нересани коси, бръмбарът си търкаше сънливия сини и хитри очички.
— Пристигам! Това е достатъчно, за да ми сторите път.
— Слава Богу, че не му съм на пътя, — помисли си Мая, която се люлееше в своето високо скривалище като в люлка. При все това сърцето й тупкаше. Тя леко се дръпна крачка назад в звънчето. Бръмбарът се движеше тежко и се клатушкаше във влажната трева. Той не представляваше изящна гледка. Спря се при един увехнал лист, току под нея, тласна го настрани и отстъпи малко назад. Тогава Мая видя под него входа на една пещера.
— Господи, какви работи имало! — мислеше тя с любопитство. — И през ум не са ми минавали. Животът е толкова къс и не стига, за да се види всичко, което става по света!
Тя седеше тиха. Само дъждът ръмеше лекичко. Изведнъж чу бръмбара да крещи над пещерата:
— Ако искате да дойдете на лов с мене, трябва да ставате. Съмна се вече!
Понеже беше станал по-рано, той изглеждаше толкова горд, че не можеше да бъде любезен.
След няколко минути се чу отговор. Мая дочу тънък трептящ гласец от дупката:
— За Бога, затворете, дъжд вали!
Бръмбарът се покори, наклони главата си настрана в очакване и погледа изпод око цепнатината.
— Моля Ви се, побързайте! — извика той, мърморейки под носа си.
Мая много любопитстваше да види кой ще излезе оттам. Измъкна се толкова напред, че една дъждовна капка падна върху раменете й. Тя се изплаши много и избърса капката. Сухият лист под нея се привдигна и из цепнатината изпълзя едно кафяво животно, което й се стори много чудно. То имаше тромаво тяло, дебела глава и малки прави пипалца. Крачката му бяха много тънки и се движеха бавно, а изразът на лицето му беше угрижен.
— Добро утро, моя Ифи! — рече бръмбарът. — Как спахте, моя скъпа?
Ифи равнодушно му взе ръката.
— Не бива повече, Курт! Това не бива да продължава! Не мога да дойда с Вас! За нас се говори толкова много!
Бедният бръмбар се разтревожи:
— Не мога да разбера! — измърмори той. — Нима младото щастие на нашето приятелство трябва да рухне от такива дребнавости? Помислете си, Ифи, какво Ви интересуват другите? Вие си имате своя дупка, можете да си влизате в нея, когато искате и, когато се скриете дълбоко в нея, не чувате нищо.
Ифи се усмихна тъжно и замислено:
— Курт, Вие нищо не разбирате. Аз имам свои разбирания по тоя въпрос. Има и нещо друго — Вие злоупотребихте по неблагороден начин с моята неопитност: казахте ми, че сте розов, а вчера охлювът ми пошепна, че сте торен бръмбар. Разликата е грамадна. Охлювът Ви е наблюдавал при една работа, за която не ми се приказва. Сега разбирате, защо искам да се оттегля.
Като се опомни от смущението, Курт кипна:
— Не, не разбирам! — извика той раздразнено. — Аз искам да ме обичат заради мене, а не за моето занятие! — Как можете да съдите за един мъж по това, къде се той навъртал!
— Ако не беше тор, бих могла да го преглътна, — каза Ифи въздържано. — Ще се съгласите, че една млада вдовица, чийто съпруг е изяден едва преди три дни от къртицата, трябва да живее колкото се може по-скромно. И тъй, сбогом!
Неочаквано Ифи изчезна в кухината така бърже, сякаш вятър е помете. На Мая се стори невъзможно тъй бърже да се изчезне в дупка.
Бръмбарът остана като попарен с втрещено изражение на лицето. Той се взираше в празния тъмен отвор така глупаво, че Мая не се стърпя и се изсмя.
Най-сетне се опомни и почна тъжно и гневно да клати малката си кръгла глава, а пипалата му висяха като измокрени от дъжд ветрила.