— Ще отсъдя — отвърнал халифът. — Нека след половин час господин братовчед ти да дойде с противника си в съдебната зала.
Щом Месур напуснал салона с благодарности, Харун казал:
— Това може да е само баща ти, Саид, и тъй като аз за щастие разбрах всичко, както е било, ще мога да отсъдя като Соломон. Ти, Саид, ще се скриеш зад завесата на трона ми и ще стоиш там докато те повикам, а ти, велики везире, ще наредиш незабавно да доведат лошия, прибързан полицейски надзорник. Ще ми е нужен за разпита.
Двамата сторили, както им било заповядано. Сърцето на Саид забило силно, когато видял баща си блед и покрусен, олюлявайки се, да влиза в съдебната зала, а тънката, самоуверена усмивка на Калум, който шушнел на братовчед си, главния придворен, го ядосала дотолкова, че му се прищяло да изскочи иззад завесата и да го смаже, защото най-големите му беди и тревоги били причинени от този лош човек.
В залата имало много хора, които искали да чуят какво ще отсъди халифът. След като видял, че господарят на Багдад е заел мястото си, великият везир наредил да се пази тишина и попитал кой ще се яви като ищец пред господаря му.
Калум излязъл напред с нахално изражение и рекъл:
— Преди няколко дни, както стоях пред вратата на павилиона си на базара, се появи един мъж с кесия в ръка. Той вървеше от дюкян на дюкян с този тук и викаше:
— Кесия с жълтици ще получи оня, който знае нещо за Саид от Балсора.
Този Саид беше работил при мен и затова аз го повиках:
— Насам, приятелю! Може аз да заслужа кесията!
И мъжът, който сега е настроен така враждебно към мен, дойде зарадван и ме попита какво зная. Аз му отговорих:
— Вие изглежда сте Беназар, баща му? — И когато той го потвърди, с удоволствие му разказах как съм намерил и спасил младия човек в пустинята, как съм се погрижил за него и съм го довел в Багдад. Възрадван, той ме възнагради с тази кесия. Но чуйте само този луд — когато му рекох, че синът му ми е бил калфа, че ми е погаждал номера, че ме е обрал и след туй е избягал, не ще да ми повярва. От няколко дни се разправя с мен, иска си сина и парите обратно, а аз не мога да му върна нито едното, нито другото, защото парите ми се полагат за вестта, а пък откъде да взема невъзпитания му син?
После думата взел Беназар. Описал колко благороден и добродетелен е синът му и че не би могъл да извърши такова лошо нещо като кражба и призовал халифа справедливо да разследва случая.
— Надявам се — започнал Харун, — че ти си съобщил за кражбата, както си му е редът, Калум-Бек?
— Разбира се! — възкликнал той и се засмял. — Заведох го при полицейския надзорник.
— Да влезе полицейският надзорник! — заповядал халифът.
За общо учудване той се появил на мига, доведен като с вълшебна пръчица. Халифът го попитал дали си спомня за тази история и той потвърдил случая.
— Разпита ли младежа, който е извършил кражбата? — попитал Харун.
— Не, той така се бе заинатил, че не искаше да признае пред никого другиго освен лично пред вас — отвърнал съдията.
— Но аз не си спомнял да съм го виждал — рекъл халифът.
— Но не ви и трябваше! Инак аз трябва всеки ден да ви водя върволица от подобни маскари, които желаят да говорят с вас.
— Знаеш, че ушите ми са отворени за всекиго — отговорил Харун, — но вероятно доказателствата за кражбата са били толкова очевидни, че не е било нужно да водиш младия човек при мен. Сигурно си имал свидетели, че парите, които са били откраднати, са ти принадлежали, Калум?
— Свидетели? — попитал той пребледнял. — Не, нямах свидетели и вие, господарю на правоверните, знаете, че жълтиците си приличат до една. Откъде мога да взема свидетели, че от касата ми липсват сто пари?
— А по какво разбра, че тези пари са твои? — попитал халифът.
— По кесията, в която бяха — отвърнал Калум.
— Тук ли е кесията? — продължил да разпитва той.
— Тук е — рекъл търговецът, извадил кесията и я подал на великия везир, за да я предаде на халифа.
Ала великият везир извикал с престорено учудване:
— Кълна се в брадата на Пророка! Куче, казваш, че била твоя?! Моя е и аз я дадох пълна със сто жълтици на един чудесен момък, задето ме избави от голяма опасност.
— Можеш ли да се закълнеш в това? — попитал халифът.
— Това е вярно толкова, колкото и че ми се ще един ден да отида в рая — отговорил везирът. — Сигурен съм, защото дъщеря ми сама изработи кесията.
— Ай, ай! — възкликнал Харун. — Значи грешно са те осведомили, а, полицейски надзорнико? Защо си повярвал, че тази кесия е на търговеца?
— Той се закле — отвърнал изплашено полицейският надзорник.
— Значи си дал лъжлива клетва? — нападнал халифът търговеца, който стоял пребледнял и разтреперан пред него.