— Аллах, Аллах! — викнал онзи. — Нищо не искам да кажа против великия везир, на него може да се вярва, но, ах! Кесията си е моя и недостойният Саид ми я открадна. Бих му наброил хиляда томана, ако беше тук сега!
— Какво си направил с този Саид? — попитал халифът съдията. — Казвай къде да наредя да го издирват, за да дойде тук и да даде показания пред мен!
— Пратих го на един пуст остров — отвърнал полицейският надзирател.
— О, Саид! Синът ми, синът ми! — извикал нещастният баща и заридал.
— Значи е признал за престъплението? — попитал Харун.
Полицейският надзорник пребледнял. Въртял очи наляво и надясно и накрая рекъл:
— Доколкото мога правилно да си спомня — да.
— Значи не знаеш със сигурност? — продължил със заплашителен глас халифът. — Тогава нека попитаме самия него. Излез, Саид, а ти, Калум-Бек, наброй пред всички хиляда жълтици, защото той е пред теб!
Щом Саид се показал, на Калум и на полицейския надзирател им се сторило, че виждат пред себе си призрак, паднали на колене и почнали да викат:
— Милост! Милост!
Беназар, едва не припаднал от щастие, се втурнал в обятията на загубения си син.
Тогава обаче халифът попитал с желязна строгост:
— Полицейски надзирателю, ето го Саид. Той призна ли си вината?
— Не, не! — разридал се полицейският надзирател. — Чух само свидетелствата на Калум, защото е личен човек.
— Затова ли те назначих за съдия, за да изслушваш само знатните? — викнал Харун ал Рашид в изблик на благороден гняв. — Наказвам те с десет години изгнаничество на самотен остров сред морето. Там ще можеш да си помислиш какво е справедливост, а ти, о, ти, жалко човече, който събуждаш мъртвите към живот, не за да ги спасиш, а за да ги превърнеш в свои роби, ти ще заплатиш, както вече казах, хиляда томана, защото обеща да ги дадеш, ако дойде Саид да свидетелствува за теб.
Калум се зарадвал, че с това ще се отърве от кашата, която забъркал, и тъкмо се канел да благодари на милостивия халиф, когато го чул да добавя:
— За лъжливата клетва за стоте жълтици ще получиш сто камшика по петите. Освен това Саид ще избере дали иска да ти вземе павилиона и теб за хамалин или ще се задоволи, като му изплатиш по десет жълтици за всеки ден от времето, когато е бил на служба при теб.
— Пуснете този жалък човек да си върви, халифе! — възкликнал младежът. — Нищо не искам от него!
— Не! — отвърнал Харун. — Искам да бъдеш обезщетен. Вместо теб избирам десет жълтици на ден, а ти ще пресметнеш колко дни си бил в лапите му. А сега отведете тези жалки хора.
Отвели ги, а халифът завел Беназар и Саид в друг салон, там самият той разказал за чудното си избавление от Саид и само от време на време бил прекъсван от виковете на Калум-Бек, на чиито пети в този момент на двора отброявали изключително ценните му сто жълтици.
Халифът поканил Беназар да живее при него в Багдад. Той се съгласил, но първо потеглил към къщи, за да си прибере имуществото. А Саид заживял като велможа в палата, издигнат му от благодарния халиф. Приятели му били братът на халифа и синът на великия везир, а в Багдад тръгнала поговорката:
„Ще ми се да съм добър и щастлив като Саид, Беназаровия син.“
— При такова интересно занимание няма да ми се доспи, дори и ако трябва две или повече нощи да остана буден — рекъл ковачът, когато ловецът привършил.
— Често съм се убеждавал в правотата на това твърдение. Преди, когато бях леяр на камбани, моят майстор бе богат и щедър човек. Затова почудата ни не бе малка, когато веднъж точно при най-усилната работа той се прояви като невероятен скъперник. Отливахме камбана за новата църква и ние, калфите и чираците, трябваше през цялата нощ да седим край пещта и да поддържаме огъня. Никой не се бе съмнявал, разбира се, че майсторът ще начене някое закътано буренце и ще ни почерпи с най-хубавото си вино. Но не излезе така. Пусна стомната да ни обикаля, но на час ни се падаше по глътка вино, а той самият се зае да разказва за странстванията си и какви ли не други истории от живота си. После дойде ред на главния калфа и така всеки разказваше по нещо и на никого не му се доспа, защото всички слушахме с интерес. Преди да се усетим, навън се бе съмнало. Тогава разбрахме, че майсторът е приложил тази хитрина, за да ни държи будни през цялата нощ. Защото когато камбаната бе отлята, виното съвсем не му се свидеше и той навакса пропуснатото с умисъл през онази нощ.
— Умен мъж е бил — обадил се студентът. — Сигурно е, че нищо не помага по-добре против заспиване както говоренето. Затова тази нощ не ми се ще да оставам сам, защото като стане единайсет часа, няма да мога да се преборя със съня.