— Не вярвам на нищо от това, което чух. Който умре веднъж, не се връща вече!
Рекла това, но за съжаление самата тя не била убедена, че е така, защото често се страхувала. Тогава се обадил един от младежите:
— Ако вярваш на думите си, сигурно не ще се боиш и от бакалина. Неговият гроб е само на две крачки от този на Кетхен. Ако се осмелиш да отидеш до църковния двор, да откъснеш цвете от гроба на Кетхен и да ни го донесеш, ще ти повярваме, че не се боиш от бакалина!
Сестра ми се срамувала да не стане за смях пред другите и затова му отвърнала:
— О, това не ще ме затрудни. Какво цвете да ви донеса?
— В цяло село другаде не цъфти бяла роза. Само там. Затова ни донеси китка от нея — отвърнала една от дружките й.
Тогава сестра ми се изправила и тръгнала и всички се възхитили на куража й. А жените клатели глави и викали:
— Дано всичко да мине добре!
Сестра ми се запътила към църковния двор. Луната светела силно и тя започнала да трепери от ужас, когато отворила портата на църковния двор и камбаната ударила дванайсет часа.
Прескочила няколко могили на гробове, които знаела, и колкото повече наближавала белите рози на Кетхен и гроба на бакалина таласъм, сърцето й биело все по-уплашено. Ето че стигнала. Треперейки, коленичила и почнала да къса от цветята. Тогава й се сторило, че долавя съвсем близо край себе си шум. Огледала се — на две крачки от нея хвърчала пръст откъм един гроб и ето че се показала човешка сянка. Това бил стар, блед мъж с бяла нощна шапчица на главата. Сестра ми се изплашила. Погледнала още един път натам, за да се убеди, че не се е излъгала. Ала когато онзи от гроба я заговорил с носов глас: „Добър вечер, девойче, къде така късно?“, — я обзел смъртен страх, скочила и хукнала през гробовете право към онази къща, разказала, останала почти без дъх, какво видяла и премаляла дотолкова, че трябвало да я отнесат на ръце до вкъщи.
Каква полза от това, че на другия ден разбрахме, че това бил гробарят, който копаел гроб, и заговорил клетата ми сестра. Още преди да научи за това, изпадна в треска и за три дни си отиде. Беше набрала сама розите за погребалния си венец.
Коларят замълчал, а очите му се налели със сълзи.
— И заради сляпата вяра в тия дивотии клетото дете си е отишло — рекъл златарят. — Сега се сещам за една легенда, която искам да ви разкажа и която за съжаление е свързана с подобен печален случай — легендата да стийнфолската пещера.