Николай Паландер, на петдесет години, през всичкото време изглеждаше погълнат от изчисленията си, а другояче не можеше да бъде, защото той можеше във всяко време да умножи на ум което и да е число с петцифрен множител без никакво забавяне.
Михаил Цорн, както по години, тъй и по характер, повече от другите приличаше на Уйлям Еймери. Въпреки живостта и младостта си, той вече беше прочут астроном. Наблюденията му над мъгливото петно над Андромеда и откритията му в Киевската обсерватория го направиха всеизвестен. Но това не му пречеше да проявява скромност.
Уйлям Еймери и Михаил Цорн скоро се сприятелиха и весело си приказваха. Полковник Еверест и Матвей Струкс се наблюдаваха един други, Паландер се занимаваше с изчисления, а сър Джон Мърей и Мокум мечтаеха за приношение в хекатомбите на богинята на лова.
Плаването по Оранжевата река мина без приключения. Понякога по пътя се срещаха пречки под формата на камъни, скали, островни маси, покрити с растителност. Но кормчията, който слушаше съветите на Мокум, минаваше благополучно всички тези пречки.
За четири дни корабът преплува около 240 мили и стигна до Куруман, приток на Оранжевата река, на който се намираше Латоку, където отиваше експедицията. На тридесет левги над Моргедския водопад реката завива на югоизток, минава по северната част на Капщадската колония, пак завива на североизток и се губи в областите на Трансвалската република.
На 5 февруари сутринта, при силен дъжд парната машина се приближи до Клерватер, хотентотско селище. Полковник Еверест заповяда шалупата да тръгне нагоре по протока. Тук течението беше много бързо, защото реката течеше в тясно корито, сега препълнено с вода от дъждовете и шалупата трябваше да засилва парата, за да се изкачва със скорост три мили в час.
Във време на това преминаване бушменът много пъти показваше хипопотами, които, въпреки грамадните си размери, бяха много страхливи. Шалупата ги плашеше, а и оръжието на борда я правеше опасна. На няколко пъти Сър Джон Мърей искаше да изпробва върху тях силата на избухващите си куршуми, но всеки път бушменът го задържаше.
В Латаку експедицията пристигна на 7 февруари в 3 часа, като разстоянието от устието на Куруман беше взето за петдесет часа.
Шалупата спря при един бент, който служеше за кей. Един човек на петдесет години с важен вид, но с приятно лице, се приближи веднага, Уйлям Еймери го представи на спътниците си.
— Томас Дал, член на лондонското мисионерско дружество и директор на станцията Латаку — каза той.
Европейците се поклониха. Той ги поздрави с добре дошли и предложи услугите си.
Селището Латаку, най-северната мисионерска станция на Капщадската колония, се дели на стара и нова част. Старата, засега запустяла, където „Кралица и Цар“ пристигна, още в началото на столетието броеше дванадесет хиляди жители, които по късно се бяха изселили на североизток. Тази изоставена част беше заместена от новия Латаку, издигнат наблизо на една поляна, залесена по-преди с акации.
Новата част се състоеше от четиридесетина къщи с шест хиляди жители от бушменските племена. Именно към нея се упътиха и нашите пътешественици, водени от мисионера.
Тук доктор Дейвид Ливингстон е живял три месеца в 1840 година, преди да предприеме първото си пътуване по Замбези, което трябваше да преведе знаменития пътешественик през цяла Централна Африка от протока Луанда в Конго до пристанището Килман на брега на Мозамбик.
Когато пристигнаха в Новия Латаку, полковник Еверест предаде на директора едно писмо от доктор Ливингстон, който препоръчваше англо-руската комисия на приятелите си в Южна Африка.
Томас Дал прочете писмото с голямо удоволствие. После го върна на полковник Еверест, като каза, че това писмо може да бъде полезно на пътешествениците, защото името Дейвид Ливингстон е познато и почитано в цялата тази част на Африка.
Експедицията се настани в мисионерската къща която се издигаше на едно възвишение и беше заградена с недостъпна стена. Тука беше много по-удобно, отколкото у бушмените, ако бяха отишли там. Макар жилищата на бушмените да се отличават с чистота и да не пропускат дъжд, все пак това бяха колиби с малки отвори за вход, през които един обикновен човек едва можеше да се провре. Тези жилища се състояха от една стая, и значи, трябваше да бъдат заедно с бушмените.
Мулибахан, главатарят на племето, се яви при експедицията, за да изкаже уважението си. Той беше по своему хубав в плаща, ушит от различни кожи. На главата му имаше кожена шапка, на краката — сандали от волска кожа, на ръцете — гривни от слонова кост. На шапката му беше закачена опашка от антилопа, а в ръцете си държеше тояга с кичур от черни щраусови пера. При това той целия беше намазан с охра.