Най после настъпи 31 януари, крайния ден според думите на почтения Ейри. Ако този ден учените не се явят, Уйлям Еймери ще трябва да вземе някакво решение. Закъснението може да продължи до безкрайност, а как можеше безкрайно да се чака?
— Господин Уйлям — каза ловецът — защо не отидем да посрещнем чужденците? Ние не можем да вървим по друг път. Няма друг път, освен този, и ако вашето парченце книга казва, че те ще тръгнат нагоре по реката, ние непременно ще ги срещнем.
— Великолепна мисъл, Мокуме! — извика астрономът. — Да тръгнем по течението да ги срещнем. Ако бием път напразно, ще се върнем през южните долини. Но кажете ми, бушмене, добре ли познавате тука Оранжевата река?
— Да — отговори ловецът, — два пъти съм се изкачвал от нос Волпас до сливането на реката с Харт, при границата на Трансваалската република.
— И нали течението й навсякъде е плавателно, освен край Моргедския водопад?
— Да, навсякъде — отговори бушменът. — Изключение прави само края на сухото годишно време, когато водата почти изчезва до пет-шест мили до устието й. В това време по нея се образува пясъчен бент, в който се разбиват вълните.
— Това не е важно, защото до края на лятото има много време и значи устието е плавателно. Това не може да бъде причина да се забавят и те ще дойдат.
Бушменът не възрази. Той метна карабината на рамото си, свирна на Топ и тръгна с него по пътечката, която се спускаше с четиристотин фута към долната част на водопада.
Беше девет часа сутринта. Двамата наши изследователи — те можеха да се назоват с това име — тръгнаха по левия бряг на реката. Този път беше ужасен. Брегът бе гъсто покрит с дървета и храсти. Тънките лиани сплитаха едно дърво с друго и образуваха почти непроницаема зелена мрежа. Но ножът на бушмена не оставаше без работа и безмилостно разсичаше клоните, които преграждаха пътя. Уйлям Еймери дълбоко вдишваше уханния горски въздух, наситен с камфорова миризма. Към единадесет часа те бяха извървели около четири мили.
Вятърът духаше към запад, към водопада и затова шумът му не се чуваше. Обратното, шумът долу от реката долиташе отчетливо и ясно.
— Хайде да се спрем на това място и да си починем — каза астрономът. — Тъй като нямам вашите крака, готов съм да си почина след този път. От тука виждаме реката на три мили и ако се покаже шалупата, веднага ще я забележим.
Младият астроном се облегна на един гигантски платан, върхът на който се издигаше на височина четиридесет фута. От тука реката се виждаше надалече. Ловецът, който не беше навикнал да седи, се разхождаше по брега, докато Топ подплашваше дивите птици.
Бушменът и другарят му не бяха прекарали на това място и половин час, когато Уйлям Еймери видя, че Мокум внезапно се спря и почна да се вслушва внимателно. Дали не беше чул шума на очакваната парна шалупа?
Астрономът бързо напусна мястото си, покрито с мъх, приближи се до ловеца и няколко минути го гледа.
— Виждате ли нещо, Мокуме? — запита го той най-после.
— Не, нищо не виждам, господин Уйлям — отговори ловецът, — но чувам някакъв шум, който долита долу от реката.
Настъпи мълчание. Бушменът коленичи, залепи ухо за земята и с голямо внимание почна да слуша.
Най-после, след няколко минути, той дигна глава и каза:
— Излъгал съм се. Това е шума на водата, която се удря в камъните и шумоленето на листата. Обаче…
И той пак почна да се вслушва, но нищо не чу.
— Мокуме — каза тогава Уйлям Еймери, — ако този шум, който сте доловили, е шума на шалупата, вие по-добре ще чуете, ако приближите ухото си до повърхността на реката. Водата е по-добър проводник на звука от земята.
— Тъй е, господин Уйлям — отвърна ловецът. — По този начин няколко пъти съм проследявал хипопотами.
И той веднага се заспуска към реката по крайно стръмния бряг, като се държеше за лианите и тревите. Като стигна до реката, бързо нагази до колене в водата, наведе се и приближи ухото си до повърхността на водата.
— Да! — почти веднага извика той. — Да, не съм се излъгал. Там, на няколко мили по долу, се чува шум, като че ли някой удря вътре във водата.
— Шум! — извика астрономът.
— Навярно, господин Еймери, онези, които очакваме, не са далече!
Уйлям Еймери не се съмняваше в думите му, защото знаеше какъв тънък слух, обоняние и зрение притежава ловеца.
Те решиха да останат на този висок бряг, от който добре се виждаше реката и да чакат. Мина се половин час.
Уйлям Еймери, въпреки природното си спокойствие и търпение, го сметна за цяла вечност. На няколко пъти му се стори, че вижда приближаваща се шалупа. Но зрението му го мамеше. Най-после възклицанието на бушмена накара сърцето му да забие по-бързо.