Може би тази система би била възприета и от Англия, ако политическите усложнения не бяха попречили на това. Учредителното събрание на 8 май 1790 година, след като издаде указа си за метъра, покани английските учени да се присъединят към френските учени. Тогава трябваше да решат дали да възприемат величината на метъра, равна на дължината на прост стенен часовник, който прави шестдесет люлеения в минута, или пък определена част от земния меридиан. Но това събрание не се състоя.
В 1854 година Англия възприе метрическата система, но правителството реши да държи това в тайна, докато не бъдат направени по-точни изчисления. То влезе във връзка с руското правителство, което също не беше възприело тази система.
Трима англичани: полковник Еверест, сър Джон Мърей, Уйлям Еймери и трима руси: Матвей Струкс, Николай Паландер и Михаил Цорн образуваха една експедиция за това изследване. Членовете на тази експедиция решиха да измерят една дъга от меридиана в южното полукълбо, а после в северното и от това измерване да извадят по възможност точната величина на метъра.
Трябваше да се направи избор, где е по-удобно да се пристъпи към работа. Австралия и Нова Зеландия бяха много далече и винаги неспокойните местни племена можеха да попречат на работата. Капската колония беше най-доброто място. Тя предлагаше всички удобства: понеже се намира под един меридиан с много части от Европейска Русия, то, след като се направи изчисление в нея, можеше да се направи второ изчисление в Русия, при което прехвърлянето не ще отнеме много време. И, най-после, английските и руските учени добиваха по този начин възможност да проверят изчисленията на френския учен Лакайл, като направят измервания в същите местности.
Като взе всичко това под внимание, експедицията реши да направи измервания в Капската колония. Английското и руското правителство дадоха съгласието си и откриха кредит за тази цел. Всички инструменти бяха приготвени в двойно количество. Уйлям Еймери подготви всичко за едно научно пътешествие в Африка.
Освен научния въпрос, английските и руски учени искаха да надминат приятелите си французи, като направят по-точни изчисления в съвсем непозната страна. За да увенчаят със слава отечеството си, те се излагаха на всякакви лишения и мъчнотии и дори бяха готови да рискуват живота си.
Ето защо през последните числа на януари 1854 година Уйлям Еймери се намери при Моргедския водопад, по бреговете на Оранжевата река.
Глава 5
Едно хотентотско селище
Пътуването по горното течение на реката ставаше бързо. Времето се промени, настъпиха дъждовете, но пътниците, които се намираха в каютата на шалупата, никак не страдаха от проливните дъждове. Парната шалупа се движеше бързо, защото реката беше спокойна и по пътя не се срещаха подводни камъни.
Бреговете на Оранжевата река бяха възхитителни. Те бяха гъсто покрити с разнообразни дървета, в които чуруликаха ята от птици. Особено хубаво дърво беше тъй нареченото vagenboom, с червеникаво-мраморна кора, тъмно-сини листа и бледо-жълти цветове; дървото с черна кора zwartebast и дървото с вечно тъмно-зелени листа karres.
Над бреговете на реката се намираха плачещи върби и гората се продължаваше на няколко мили навътре в страната. Всред гората внезапно се откриваше равнина, покрита със захарна тръстика, от която излитаха ята малки сладкопойни птички от породата на славеите, които колонистите наричаха „захарни птичета“.
Птиците тука бяха най-различни. Бушменът казваше имената им на Сър Джон Мърей, които беше голям любител на космат и пернат лов. Те се сприятелиха много скоро и Мърей подари на бушмена една великолепна пушка, обещана му от полковника. Ловецът беше във възторг.
Бушменът и Сър Джон Мърей и двамата ловци — веднага се разбраха един други. Джон Мърей минаваше за най-добрия ловец в Нова Каледония. Той слушаше с голямо внимание разказите на бушмена и очите му пламваха, когато видеше жирафи, биволи, свирепи гну с конски опашки, стада антилопи, газели и друг дивеч. Всичко това разпалваше страстта на ловеца.
Другарите на Сър Джон Мърей оставаха съвсем равнодушни към всичко това.
Уйлям Еймери наблюдаваше спътниците си. Полковник Еверест и Матвей Струкс бяха еднакво въздържани и непроницаеми хора. Сутрин, когато се срещаха, изглеждаше като че ли за първи път се виждат един други. Невъзможно беше да се мисли, че някога тези студени хора ще се разберат, което беше дори естествено, защото два ледени блока, които се срещат, по-лесно могат да се смразят, отколкото двама учени в един и същ отдел могат да се сближат.