Но замаяната й глава имаше нелепата нужда от такива разсъждения. В следващата минута Рори стана и разказа вица за горилата и йезуита, което я върна към пиенето преди още той да стигне до обредните свещи.
Горе Джулия чу нов взрив от смях. Тя наистина беше уморена, но не готвенето я изтощи. Причината беше усилието да подтисне презрението си към проклетите глупаци, събрани долу във всекидневната. Тя ги нарече приятели веднъж, тези малоумници с жалките им шеги и още по-жалките им претенции. Игра ролята си с тях в продължение на часове, това стигаше. Сега тя имаше нужда от прохладно място, от тъмнина.
Още с отварянето на вратата към влажната стая тя разбра, че нещата там не са вече такива, каквито бяха. Светлината на голата крушка огряваше дъските, където се проля кръвта на Рори; сега те бяха толкова чисти, сякаш са ги изстъргали. Извън обсега на светлината стаята тънеше в мрак. Тя влезе и затвори вратата. Бравата щракна зад гърба й.
Тъмнината беше почти пълна и тя се радваше на това. Очите й си почиваха в мрака, там те изпитваха прохлада.
Беше толкова тихо, че можеше да се чуе шумоленето на хлебарка зад перваза на дюшемето. След няколко минути то спря. Тя затаи дъх. Шумоленето започна отново. Този път й се стори, че в звука има определен замисъл, някакъв примитивен сигнал.
Долу се смееха като дървеняци. Шумът я хвърли в отчаяние. Какво не би дала да се откопчи от такава компания?
Тя преглътна и проговори на мрака.
— Аз те чувам — каза тя, без да знае защо изрича тези думи и към кого ги отправя.
Скрибуцането на хлебарката поспря за миг, сетне начена отново, още по-настойчиво. Тя се отдалечи от вратата и се насочи към шума. Той продължи, сякаш я викаше.
Беше съвсем лесно да се обърка в тъмнината и тя докосна стената, преди още да усети приближаването си до нея. С вдигнати ръце тя прекара длани по боядисаната мазилка. Нейната повърхност не беше еднакво студена. На едно място в средата между вратата и прозореца усети толкова силен хлад, че трябваше да отдръпне ръка. Хлебарката прекрати скрибуцането.
В един момент тя се люшна съвсем объркана сред мрак и тишина. Това нещо се раздвижи точно пред нея. Измама на вътрешното око, предположи тя, защото тук можеше да има само въображаема светлина. Ала новото зрелище й показа грешката на това предположение.
Стената се озари или по-скоро нещо зад нея припламна със студена фосфоресцираща светлина, от което масивните тухли като че изведнъж станаха нематериални. Нещо повече; стената сякаш се раздели, парчета от нея се движеха и местеха като с вълшебна пръчка, боядисаните с блажна боя повърхнини водеха към скрити кутии, чиито страни на свой ред избухваха, като откриваха някакво ново скривалище. Тя гледаше съсредоточено и не смееше да мигне, за да не изпусне и най-малката подробност от тази ловкост на ръцете, докато отломките на света се разделиха пред очите й.
После внезапно нейде дълбоко в тази изключително сложна система от плъзгащи се фрагменти тя видя — или пак й се стори, че вижда — някакво движение. Едва сега разбра, че беше сдържала дъха си от началото на това представление и започва да изпитва главозамайване. Опита се да прочисти белите си дробове от застоялия въздух и да поеме малко чист въздух, но тялото й не се подчини на такова едно просто нареждане.
Някъде дълбоко в нея се зароди тревожен тик. Фокус-бокусът бе спрян и остави една част от нея да се възхищава почти безстрастно на звънката музика, която идеше от стената, докато другата част се бореше с ужаса, който се надигаше в гърлото й лека-полека.
Тя отново се опита да поеме дъх, ала тялото й сякаш беше мъртво и тя гледаше вън от него, сега вече съвсем безсилна да диша, да мига и да преглъща.
Представлението с разгъващата се стена вече спря напълно и тя забеляза през тухлите как проблясва нещо доста дрипаво, по-скоро сянка, отколкото материален обект.
Беше човек, тя го видя, или поне някога е бил човек. Тялото му беше нарязано на парчета, след това съшити в едно, а повечето от частите или липсваха, или бяха сгърчени и почернели, сякаш са били печени на фурна. Имаше око, което искреше срещу нея, имаше гръбначен стълб и прешлени, оголени от мускулите, срещаха се и доста неизвестни късове от анатомията. Това беше то. Същото това същество влачеше жалко съществуване — и малкото плът, която притежаваше, беше безнадеждно разплута. И все пак то беше живо. Въпреки разложението неговото око, вкоренено в плътта му, огледа всеки сантиметър от нея отгоре надолу.