Къде беше чул отначало за кутията на Льомаршан? Не можеше да си спомни. В някой бар, може би, или в крайпътна канавка от устата на някой несретник. По едно време това беше просто мълва, една мечта за свода на удоволствията, където изтощените от пошлите наслади на човешкото състояние могат да открият свежите очертания на радостта. А пътят към този рай? Има ги няколко, казваха му, съществуват карти на прехода между действителния и още по-действителния стил, нарисувани от странници, чиито кости отдавна вече бяха станали на прах. Една такава карта се криеше под сводовете на Ватикана, зашифрована в теологичен текст, който не беше отгръщан от времето на Реформацията. Друга, под формата на оригами3, според някои сведения била собственост на маркиз дьо Сад, който си служел с нея докато лежал в Бастилията и я сменил с пазача за хартия, на която да напише „120-те дни на Содом“. Още една карта е била създадена от някакъв занаятчия, майстор на пеещи птици, наречен Льомаршан. Тя имала вида на музикална кутия с такава хитроумна конструкция, че можело човек да си играе с нея половин живот и никога да не проникне вътре.
Приказки. Приказки. Още по времето, когато той не вярваше в нищо, не беше толкова трудно да изхвърли от главата си тиранията на проверимата истина. Мина доста време в пиянски размисли върху такива фантазии.
Това стана в Дюселдорф, където беше отишъл да контрабандира хероин, там той отново се сблъска с историята за кутията на Льомаршан. Любопитството му се изостри още веднъж, но този път той проследи историята, докато откри нейния източник. Името на човека беше Киршер, макар че той вероятно отговаряше и на други имена. Да, германецът потвърди съществуването на кутията, да, той си имаше начин да я набави за Франк. Цената? Дребна работа, тук малко, там малко. Франк беше склонен да я купи, уми си ръцете и каза своята цена.
Последваха някои напътствия от страна на Киршер как да разгадае тайната на механизма на Льомаршан, напътствия колкото практически, толкова и метафизически. Да решиш главоблъсканицата значи да пътуваш или нещо подобно. Изглежда кутията не беше просто карта на пътя, а самият път.
Тази нова страст бързо го излекува от наркотиците и пиенето. Може би имаше други пътища да заобиколи света и да следва предначертанията на своите мечти.
Той се върна в къщата на Лодовико Стрийт, в празната къща, зад чиито стени остана затворен, и се приготви да реши Съчетанието на Льомаршан точно както му поясни Киршер. Никога в живота си той не е бил нито толкова въздържан, нито толкова съсредоточен, както тогава. В дните преди яростната атака срещу кутията той водеше живот, на който би завидял и светец, и съсредоточаваше цялата си енергия върху бъдещите церемонии.
Беше доста надменен в пазарлъка с Ордена на Раната, сега виждаше ясно това; ала навред — в света и извън него — имаше сили, които насърчаваха такова високомерие, защото търгуваха с него. Тези сили нямаше да го оставят на мира. Не, истинската му грешка беше наивната вяра, че неговото определение за удоволствие не се различава от представата на ценобитите.
Така си беше, те донесоха неизброими страдания. Надариха го с крайна доза чувственост, докато разсъдъкът му се люшна към лудост, сетне го посветиха в изживявания, които сгърчените му нерви искаха да отхвърлят. Те ги наричаха удоволствия и може би имаха предвид точно това. А може би не. Беше невъзможно да си наясно с тези души; те бяха безнадеждно, безупречно неясни. Те не признаваха принципите на награда и наказание, чрез които имаше надежда да получи кратък отдих от техните мъчения, нито пък ги трогваше какъвто и да било зов за милост. Той опита това през седмиците и месеците, които деляха отварянето на кутията от днешния ден.
Нямаше състрадание в тоя край на Шизъм, имаше само плач и смях. Сълзи от радост можеше да причини един час, даже един дъх време без уплаха, смехът избухваше също така парадоксално пред лицето на някакъв нов ужас, замислен от Инженера за поддържане на терора.
Имаше и още по-голяма префиненост в мъченията, измислени от разум, който много тънко схваща природата на страданието. Допускаше се затворниците да надничат в света, в който някога са живели. Когато не ги подлагаха на удоволствия, техните кътчета за почивка гледаха към същите места, където те някога са подредили Съчетанието, изпратило ги тук. В случая на Франк — към горната стая на Лодовико Стрийт петдесет и пет.