Звукът отприщи цялата паника, която криеше толкова старателно от себе си. Тя се разтрепера. Сълзи опариха очите й.
— Не сега… — каза си тя, ала чувствата не можеха да се подтискат повече.
Някъде под нея, на средата на пътя, Рори каза:
— Скъпа!
Скъпа! Можеше да се разсмее, но от ужас. Тя беше тук, ако той искаше да я намери — неговата скъпа, сладката му катеричка — с току-що измити гърди и мъртвец в ръцете.
— Къде си?
Тя се поколеба преди да отговори, не беше никак сигурна, че ларинксът й е готов за измама.
Той я повика за трети път и гласът му промени тембъра си, сякаш мъжът й минаваше през дневната към кухнята. Трябваше му само миг да разбере, че не готви сос до печката; сетне щеше да се върне и да се качи по стълбите. Тя разполагаше със секунди, най-много петнайсет.
Опита се да стъпва колкото може по-леко от страх да не чуе движението й над главата му и отнесе вързопа в свободната стая в края на площадката. Тя беше много малка, за да бъде спалня (освен може би за дете), затова я използваха за килер. Слагаха празни сандъци от чай, мебели, за които не намираха място, всякакви боклуци. Засега тя остави тялото тук зад висок фотьойл. После затвори вратата след себе си, точно в момента, когато Рори се обади от началото на стълбата. Той се качваше горе.
— Джулия? Джулия, скъпа. Тук ли си?
Тя се шмугна в банята и се погледна в огледалото. То разкри пламналото й лице. Грабна блузата, която беше оставила да виси на единия край на ваната, и я облече. Тя носеше дъх на застояло и очевидно беше опръскана с кръв между цветята, но нямаше какво друго да сложи.
Той тръгна по площадката; чуха се слонските му стъпки.
— Джулия?
Този път тя отговори, без да си направи труда да промени треперливите нотки в гласа си. Огледалото потвърди онова, от което се страхуваше: че няма никакъв начин да мине за спокойна. Трябваше да намери благовидно обяснение за станалото.
— Добре ли си? — попита я той. Вече стоеше зад вратата.
— Не — каза тя. — Май се разболявам.
— О, мила…
Той се опита да завърти дръжката, но тя беше заключила вратата.
— Можеш ли да ме оставиш сама за малко?
— Да извикам ли лекар?
— Не — отвърна тя. — Не. Наистина. Не бих отказала малко бренди.
— Бренди?
— Няма да мигнеш и два пъти, и аз вече ще съм при теб.
— Както желае госпожата — язвително рече той. Тя преброи крачките му към стълбите и надолу по тях. Още щом прецени, че вече не може да я чуе, тя дръпна резето и излезе на площадката.
Светлината на късния следобед бързо помръкваше, площадката приличаше на тъмен тунел.
Долу се чу звън на стъкло о стъкло. С цялата бързина, на която беше способна, тя се втурна към стаята на Франк.
В нейната мрачна вътрешност не се чуваше нито звук. Стените вече не трепереха, не звъняха и далечните камбани. Тя открехна вратата. Чу се леко скърцане.
Още не беше разчистила мястото след своята работа. Прах се стелеше по пода, човешки прах и късове изсушена плът. Тя клекна и ги събра старателно. Рори беше прав: каква прекрасна домакиня!
Когато се изправи, нещо се размърда сред вечно плътните сени на стаята. Тя погледна към мястото на раздвижването, ала преди очите й да възприемат формата в ъгъла, един глас каза:
— Не ме гледай!
Беше изтощен глас, глас на някой, който е съсипан от събитията; само че това нещо беше рeално. Сричките се носеха по същия въздух, който дишаше тя.
— Франк — каза тя.
— Да — донесе се омаломощеният глас, — аз съм.
Отдолу се обади Рори.
— По-добре ли си?
Тя отиде до вратата.
— Много по-добре — отговори Джулия. Зад гърба й забуленото в мрака нещо каза:
— Не го пускай до мен. — Думите бяха изречени бързо и свирепо.
— Добре — прошепна му тя. Сетне извика на Рори:
— След минута съм при теб. Пусни музика. Нещо спокойно.
Рори отвърна, че така и ще направи, и се смълча в дневната.
— Аз съм изграден само наполовина — каза гласът на Франк. — Не искам да ме видиш… не искам никой да ме види… в тоя вид… — Думите, звучащи жалко, още веднъж спряха. — Трябва ми още кръв, Джулия.
— Още?
— И скоро.
— Колко още? — попита тя сянката. Този път хвърли по-ясен поглед към онова, което се гушеше в очакване там. Нищо чудно, че той не искаше да го гледат.