— Просто още — рече той. Макар звукът да не бе по-силен от шепот, в него се долавяше настойчивост. Този глас я уплаши.
— Трябва да отида… — каза тя, заслушана в музиката долу.
Тоя път мракът не отговори. На вратата тя се обърна.
— Радвам се, че дойде — каза тя. Щом затвори вратата, тя чу зад гърба си звук, който така и не разбра: нито смях, нито ридание.
СЕДЕМ
1.
— Кърсти? Ти ли си?
— Да. Кой се обажда?
— Аз съм, Рори.
Връзката беше лоша, сякаш вън някакъв ужасен потоп е залял линията. И все пак тя се радваше да го чуе. Той се обаждаше толкова рядко и когато го стореше, обикновено се раздкъсваше между себе си и Джулия.
— Нещо лошо става с нея, Кърсти — рече той. — Не зная какво.
— Болна е, искаш да кажеш?
— Може би. Държи се с мен толкова странно! Изглежда ужасно.
— Да си й казвал нещо?
— Тя твърди, че е много добре, но не е. Мислех си дали да не поговори с теб?
— Не съм я виждала от сбирката в новата къща.
— Сега е друго. Тя даже не иска да излиза от къщи. Това не е в стила й.
— Искаш ли аз да… да разменя някоя дума с нея?
— Ще поговориш ли?
— Не зная дали това ще й бъде от полза, но ще се опитам.
— Не споменавай, че съм говорил с теб.
— Разбира се, че няма. Утре ще й се обадя вкъщи.
(Утре. Това ще стане утре.
— Да… зная.
— Боя се, че съм загубил силата си, Джулия. Започвам да затъвам.)
— Ще ти се обадя от службата във вторник. Можеш да ми кажеш какво си измъкнала от нея.
(Да затъваш?
— Те ще разберат, че съм си отишъл.
— Кои са те?
— Ордена на Раната. Негодниците, които ме довлякоха тук.
— Дебнат ли те?
— Точно зад стената.)
Рори каза колко й е благодарен и тя на свой ред отговори, че това е най-малкото нещо, което един приятел може да направи. Сетне той сложи слушалката и я остави да слуша шума по празната линия.
Сега те двамата бяха създания на Джулия: грижеха се за нейното добро и щяха да се изядат, ако е сънувала кошмари.
Няма значение, това беше някакъв вид общност.
2.
Човекът с бялата връзка не си губеше времето. Веднага щом погледът му се спря върху Джулия, той дойде при нея. Тя реши, че даже и да се закачи, той не е подходящ — прекалено едър, прекалено самоуверен. След бясната борба с първия тя реши да избира по-внимателно. И когато Бялата Връзка я попита какво пие, тя му каза да се разкара.
Той очевидно беше свикнал с откази, защото се отдръпна и напусна бара. Тя се обърна към питието си.
Тоя ден валеше силен дъжд — беше валяло седемдесет и два часа, цифром и словом — и в бара седяха някои от клиентите, които бяха тук миналата седмица. Още един-двама, мокри като мишки, влязоха от улицата, но никой от тях не й приличаше поне за няколко секунди на онова, което търсеше. А времето течеше, вече минаваше два. Не й се щеше да рискува да я хванат пак, когато се върне Рори. Тя допи чашата си и реши, че днес не е щастливият ден на Франк. След това излезе от бара под пороя, отвори чадъра си и тръгна към колата. Както си вървеше, тя чу зад себе си стъпки и Бялата Връзка, вече до нея, й каза:
— Моят хотел е наблизо.
О! — рече тя и продължи напред, но не беше лесно да се откачи от него.
— Тук съм само за два дни — каза той.
Не ме изкушавай, помисли тя.
— Просто си търся компания — продължи той. — Не съм говорил с жива душа.
— Така ли?
Той хвана ръката й за китката. Стисна я толкова силно, че тя едва не извика. В тоя миг разбра, че ще го убие. Той изглежда съзря в очите й желание.В моя хотел?
— Не обичам много хотелите. Те са толкова безлични.
— Имаш ли по-добра идея? — попита той.
Разбира се, че имаше.
Той закачи подгизналия си шлифер на закачалката в коридора и тя му предложи пиене, което той прие с удоволствие. Казваше се Патрик и беше от Нюкасъл.
— Тук съм по работа. Както е тръгнало, няма да се преработя.
— Защо?
Той сви рамене.
— Сигурно съм лош продавач. Просто затова.
— Какво продаваш? — попита го тя.
— Теб какво те интересува? — отряза я той като с бръснач.
Тя се усмихна. Трябваше бързо да го заведе горе, преди да му хареса нейнанта компания.
— Защо ли си губим времето с празни приказки? — каза тя. Звучеше изтъркано, но това беше първото нещо, което й дойде на върха на езика. Той изпи наведнъж остатъка от питието си и тръгна натам, накъдето го поведе тя.
Този път не беше оставила вратата открехната. Тя беше едва ли не заключена, което видимо разпали любопитството му.