През изминалите седмици той работеше непрестанно, за да подготви стаята си за тях. Голите дъски бяха старателно изтъркани и обсипани с цвят.До западната стена беше стъкмил за тях нещо като олтар, украсен с омилостивителни дарове, каквито според Киршер щяха да подпомогнат техните хубави кабинети: кости, бонбони, игли. Каната с неговата пикоч, предмет на седемдневно събиране, беше поставена отляво на олтара, в случай че искаха да направят един спонтанен жест на самооскверняване. Вдясно имаше поднос с глави на гълъби, които също по съвет на Киршер трябваше да има под ръка.
Не беше пропуснал да предвиди нищичко от ритуала на призива. Нито един кардинал, бленуващ за обувките на рибаря, не би могъл да бъде по-усърден.
Ала сега, когато звънът на камбаната се засилваше и се лееше от музикалната кутия, той се уплаши.
Късно е, промърмори той с надеждата да уталожи нарастващия си страх. Машинката на Льомаршан беше разглобена, последния ход беше направен. Нямаше време за извъртане или съжаление. Освен това не рискува ли той живота и здравия си разсъдък, за да направи възможно това разкриване на тайната? Дори и сега вратата беше вход към удоволствия, за съществуването на които знаеше само шепа хора; много по-изпитани удоволствия, които щяха да го освободят от отегчителния кръг на похотта, съблазните и объркването, които го преследваха от края на юношеските му години. Това знание щеше да го преобрази, не беше ли така? Човек не може да изпита дълбочината на такова чувство и да остане непроменен.
Голата крушка в средата на стаята угасна и светна, светна и пак угасна. В такт с камбанния звън светлината грейваше по-силно при всеки удар. В паузите между ударите в стаята се възцаряваше пълен мрак, сякаш светът, който обитаваше от двайсет и девет години, беше престанал да съществува. Сетне камбаната звънна отново и крушката припламна толкова ярко, сякаш никога не беше примигвала. За няколко скъпоценни секунди той се намираше в познато място с врата, която водеше навън, надолу и на улицата, и с прозорец, през който стига да имаше желание или сила да се откъсне от слепите стени, можеше да зърне пукването на зората.
С всеки удар светлината на крушката ставаше все по-ярка. Той видя, че източната стена отлетя; видя как тухлите изгубиха целостта си и изчезнаха в далечината; в същия този момент зърна мястото отвъд стаята, от което излизаше камбанния звън. Не беше ли това свят на птици? Огромни черни птици в прегръдките на вечна буря? Такова чувство навяваше провинцията, от която в тоя миг идваха жреците, че всичко наоколо се преобрази в една голяма бъркотия с крехки изпотрошени неща, които се издигаха, падаха и изпълваха мрачния въздух с летежа си.
Стената възвърна своята цялост и камбаната замлъкна. Крушката угасна. Този път нямаше никаква надежда да светне отново.
Той стоеше безмълвен в тъмнината. Дори и да си спомнеше приветственото слово, което бе приготвил, езикът му нямаше да го произнесе. Той беше занемял в устата му.
После се появи светлина.
Тя идеше от тях: от четиримата ценобити, които сега изпълваха стаята, оставили затворената стена зад гърба си. Пръскаха треперлива светлина, нещо като сиянието на дълбоководни риби: синьо, студено, отблъскващо. Това съкруши Франк, той никога не беше си представял как изглежда те. Въображението му, доста плодовито за кражба и измама, беше съвсем бедно в други области. Усилията да ги опише нагледно в цялото им великолепие бяха над възможностите му и той дори не се опита.
Защо тогава го подтискаше нуждата да спре очи върху тях? Заради белезите, които покриваха всеки сантиметър от телата им — тяхната продупчена, накълцана, обезкостена плът, посипана с пепел? Или заради аромата на ванилия, разнасян от тях, чиято сладост потуляше смрадта? А може би това чувство го обсеби, когато светлината се засили и той ги разгледа по-отблизо, без да съзре някаква радост или нещо човешко по техните обезобразени лица; само отчаяние и апетит, който изостря болката на червата.
— Кой е този град? — попита един от четиримата.
Франк се позатрудни да определи пола на говорещия. Дрехите, пришити към него направо през кожата му, криеха характерните му черти и нито дрезгавият глас, нито своенравно изкривените му черти даваха отговор на това. Когато съществото говореше, куките, които пробождаха клепачите на очите и бяха прикачени чрез сложна система от вериги, минаваща през плътта и жалкото подобие на кости към същата кука в долната устна, се повдигаха от движението и откриваха лъсналото месо.
— Питах те нещо — рече то. Франк не отговори. Името на този град беше последното нещо в ума му.
— Разбираш ли? — попита фигурата до започналия разговора. Нейният глас, за разлика от този на предшественика й, беше лек и задъхан — глас на развълнувано момиче. Всеки сантиметър от главата й беше татуиран със сложна плетеница и на всяко пресичане на хоризонталната с вертикалната ос беше забита по една скъпоценна игла. Езикът й беше украсен по същия начин. — Знаеш ли кои сме?