— След теб — каза той, когато вратата се отвори.
Тя влезе първа, той я последва. Този път беше решила: никакво събличане! Ако нещо хранително се просмуче в дрехите му, така да бъде; тя нямаше да му даде възможност да разбере, че не са сами в стаята.
— Ще се чукаме на пода, така ли? — попита той неочаквано.
— Някакви възражения?
— Не, ако това те задоволява — каза той и притисна устни към нейните, като търсеше с език пролука между зъбите й. В него има страст, помисли си тя; почувства, че вече се възбужда, притиснат към нея. Ала на нея й предстоеше работа тук: кръв да изсмуче, гърло да нахрани.
Тя прекъсна целувката и направи опит да се измъкне от ръцете му. Ножът беше зад гърба й, в сакото на вратата. Докато оръжието оставаше далеч от нея, нямаше сила да противостои на мъжа.
— Какво има? — попита той.
— Нищо… — промърмори тя. — Всъщност няма защо да бързаме. Имаме цялото време на света.
Тя докосна отпред панталона му, за да е сигурен. Той замижа като разгонен пес.
— Ти си странна — рече той.
— Не гледай — каза му тя.
— А?
— Остани със затворени очи.
Той се смръщи, но се подчини. Тя направи крачка назад към вратата и полуобърната за тършуване в дълбокия джоб погледна към него да се увери, че той не я вижда.
Както жумеше, той дръпна ципа. А когато ръката й сграбчи ножа, сенките изръмжаха.
Той чу шума. Очите му се отвориха.
— Какво беше това? — произнесе той, като се въртеше и взираше в тъмното.
— Нищо не беше — настоя тя, докато изваждаше ножа от скривалището му. Мъжът се луташе из стаята далеч от нея.
— Има някой…
— Недей!
— …тук.
Последната дума затрептя на устните му, когато той забеляза трескавото движение в ъгъла до прозореца.
— Какво… за бога…? — започна той. Докато сочеше мрака, тя скочи върху него и му преряза гърлото с вещината на касапин. Кръвта шурна веднага, дебелата струя срещна стената с плясък. Тя чу блаженството на Франк и стона на умиращия мъж, продължителен и нисък. Ръката му се вдигна да спре кръвта, ала тя пак скочи срещу него и започна да реже защищаващата го ръка и лицето му. Той се олюля и захълца. Накрая рухна, потръпвайки конвулсивно.
Тя отстъпи назад да избегне бясно удрящите му крака. В ъгъла на стаята видя Франк да се мята насам-натам.
— Добра жена… — каза той.
Дали това беше плод на въображението й или гласът му ставаше по силен, също като гласът, който беше чувала хиляди пъти в главата си през тези ограбени години?
Звънецът на външната врата задрънча. Тя потрепери.
— О, Исусе! — изтръгна се от устата й.
— Всичко е наред — отвърна сянката. — Толкова е голям тоя мъртвец!
Тя погледна човека с бялата връзка и видя, че Франк е прав. Конвулсиите на ръката бяха спрели.
— Толкова е голям! — каза Франк. — И здрав.
Той вече се появи пред погледа й, прекалено лаком, за да й забрани да гледа; сега тя за първи път го видя целия. В него имаше нещо извратено. Не точно човешко и живо. Тя извърна поглед.
Звънецът на вратата зазвъня отново, този път по-продължително.
— Върви да отвориш — каза й Франк.
Тя не отговори.
— Върви — настоя той, обърнал към нея отвратителната си глава с проницателни блестящи очи сред заобикалящото ги тление.
Звънецът звънна за трети път.
— Твоят посетител е много настойчив. — Тоя път той опита с убеждение, защото заповедите не успяха. — Наистина мисля, че трябва да отвориш вратата.
Тя се отдалечи от него, а той насочи цялото си внимание към тялото на пода.
И пак дрънна звънецът.
По-добре беше да отговори (тя вече излезе от стаята и се опитваше да не слуша звуците, които издаваше Франк), по-добре да отвори вратата към деня. Тоя човек сигурно продаваше застрахователни полици или пък Свидетелствата на Йехова с новини за спасението. Да, тя сякаш чу нещо такова. Звънецът задрънча отново.
— Ида — каза тя и забърза от страх да не си тръгне посетителя. Закачи гостоприемна усмивка на лицето си и отвори вратата. Гостоприемството угасна веднага.
— Кърсти!
— Просто реших да се отбия.
— Бях… бях заспала.
— О!
Кърсти огледа внимателно външността на тая, която й отвори вратата. От описанието на Рори тя очакваше едно безцветно създание. Това, което видя, беше точно обратното. Лицето на Джулия гореше, кичур потъмняла от пот коса беше залепнал на веждата й. Тя не приличаше на жена, която в момента става от сън. От леглото, може би, но не и от сън.
— Аз само се отбих… — каза Кърсти, — да побъбрим.
Джулия сви едва забележимо рамене.
— Е, точно сега не е много подходящо — каза тя.
— Виждам.
— Може би ще поговорим към края на седмицата?