Да, това беше отговорът. Да чака и да бди, да бди и да чака.
Бурята продължи с часове, сънят не дойде при нея почти до четири часа. Когато най-подир заспа, за нея това беше сънят на бдящия и чакащия: лек, с едва доловими въздишки.
2.
Бурята превърна къщата в призрачен влак. Джулия седеше долу и броеше ударите на сърцето си между мълнията и трясъкът, който идеше по петите й. Тя, убийцата, тя, венчаната за живата смърт, не обичаше бурите. Ето още един парадокс, с които тя се сблъска по-късно, докато работеше вкъщи. Много пъти й мина през ума да се качи по стълбите и да намери някаква утеха в чудото, ала знаеше, че това е неразумно. Всеки момент Рори можеше да се върне от служебната им сбирка. Щеше да е пиян или поне неадекватен и преизпълнен с несподелена нежност.
Бурята идваше все по близо. Тя включи телевизора да заглуши гръмотевиците, ала без особен успех.
В единайсет Рори се върна вкъщи, преливащ от усмивки. Той имаше добри новини. В средата на тържеството неговият началник го дръпнал встрани, похвалил го за превъзходната му работа и му наприказвал куп големи неща за бъдещето. Джулия слушаше разказа му за промяната и се надяваше, че в пиянството си няма да забележи нейното безразличие. Най-подир, когато разказа новините, той съблече сакото си и седна на дивана до нея.
— Бедната! — рече той. — Ти не обичаш гръмотевиците.
— Чувствам се чудесно — каза тя.
— Сигурна ли си?
— Да. Чудесно.
Той се наведе към нея и потърка с нос ухото й.
— Потен си — каза тя сухо. Ала той продължи увертюрата си, не искаше да отпусне жезъла сега, когато бе започнал.
— Моля те, Рори — каза тя. — Не искам.
— Защо? Какво правя?
— Нищо — отговори тя, като си даде вид, че гледа телевизора. — Ти си чудесен.
— Вярно ли е това? — попита той. — Ти си чудесна. Аз съм чудесен. Всички са шибано чудесни.
Тя гледаше към светещия екран. Късните вечерни новини току що бяха започнали; най-обикновена чаша, преливаща от мъка. Рори дърдореше и заглушаваше гласа на говорителя с гневните си изблици. Той не разбираше нищо. Какво можеше да й каже светът? Твърде малко. Дали тя, тя имаше новини, които светът е приритал да чуе? И още: за състоянието на прокълнатите; за изгубената, а след това намерена любов; за общото между отчаянието и страстта.
— Моля те, Джулия — каза Рори, — само поговори с мен.
Молбата привлече вниманието й. Помисли си, че прилича на момчето от снимките — с обрасло и подпухнало тяло, с дрехи на възрастен — ала все така си оставаше момче с объркан поглед и намусена уста. Спомни си въпроса на Франк: „Как можа да се омъжиш за такъв тъпак?“ При мисълта за това кисела усмивка изкриви устните й. Той я погледна и смущението му се задълбочи.
— Какво толкова смешно има, проклет да съм?
— Нищо.
Той тръсна глава и тъпа ярост смени сърдития му вид. Нов гръм последва светкавицата почти незабавно. Когато той отмина, от тавана над тях се чу шум. Тя пак насочи поглед към телевизора, за да отклони вниманието на Рори. Ала опитът й бе напразен, той чу звука.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Бурята.
Той стана.
— Не — каза. — Нещо друго. — Той вече беше на вратата.
Десетина неща й минаха през главата, ала всички те бяха неосъществими. Той се бореше пиянски с дръжката на вратата.
— Може да съм оставила прозореца отворен — каза тя и стана. — Ще отида да видя.
— И аз мога да го направя — рече той. — Не съм толкова загубен.
— Никой не е казал… — започна тя, но той не я слушаше. Когато излезе в коридора, блесна нова светкавица, силна и ярка, а след нея се чу и гръм. А когато тя го последва, друга мълния блесна веднага след първата, придружена от трясък, който може да ти скъса червата. Рори вече беше стигнал средата на стълбите.
— Няма нищо — извика тя след него. Той не отговори и продължи да се катери по стълбите. Тя тръгна след него.
— Недей… — каза му тя в затишието между две гръмотевици. Този път той я чу. Или по-скоро реши да я чуе. Когато тя наближи стълбите, той изчакваше.
— Нещо лошо? — попита той.
Тя прикри треперенето си, като сви рамене.
— Толкова си глупав — отвърна тя.
— Глупав ли съм?
— Това беше бурята.
Лицето му, осветено от коридора под него, внезапно омекна.
— Защо се отнасяш с мен като с лайно? — попита я той.
— Просто си уморен — каза му тя.
— Защо е това? — настоя по детски той. — Какво съм ти направил?