Къщата беше съвсем тиха. Не се чуваха даже стъпки да разбере къде са актьорите, които бе дошла да види. Тя тръгна към вратата на кухнята, а от там — към трапезарията. Стомахът й се сви, гърлото й пресъхна така, че не би могла да преглътне. От трапезарията мина в дневната, след това — в коридора. Все още не се чуваше нищо — нито шепот, нито стон. Джулия и нейният спътник можеха да бъдат само горе, а от това й хрумна, че погрешно е доловила страх във виковете. Може би това, което чу, беше вик на удоволствие. Крясък от оргазъм, а не от ужас, както си помисли. Лесно е да сбърка човек.
Външната врата остана на няколко метра вдясно. Тя все още можеше да се измъкне, да избяга далеч, това я съблазняваше да стори страхливецът в нея, ала желанието да проникне в тайните на къщата надделя и тя отстъпи пред него. Когато заизкачва стълбите, любопитството в нея прерасна в оживление.
Тя се качи горе и тръгна по площадката. В главата й се мярна мисълта, че птичките са отлетели, че докато тя се е провирала през задната врата, те са излезли през предната.
Първата врата вляво беше спалнята; ако Джулия и нейният любовник се чифтосваха някъде, това сигурно ставаше тук. Не. Вратата зееше открехната и тя надникна вътре. Леглото беше застлано.
Чу се покъртителен вик, толкова близък, толкова силен, че сърцето й изгуби нормалния си ритъм.
Тя изтича от спалните и видя как някаква фигура изхвърча от друга стая на площадката. След миг тя позна претенциозния мъж, който дойде с Джулия, и то само по дрехите. Всичко останало беше променено, ужасно променено. Фатална болест го беше налегнала в минутите откакто го видя на прага; от тая болест плътта му се бе съсухрила, оставаше само кожа и кокал.
Щом зърна Кърсти, той се хвърли към нея, търсейки и най-слабата защита, която можеше да му бъде тя. Още след първите няколко крачки някаква фигура изхвърча след него. Това създание също изглеждаше болно, тялото му беше превързано от главата до краката, а превръзките — напоени с кръв и гной. Ала нищо в бързината или свирепостта на последвалото нападение не говореше за болест. То настигна бягащия мъж и го сграбчи за врата. Когато преследвачът стисна плячката в прегръдките си, Кърсти нададе вик.
Жертвата изпусна жалък стон, само това можеше да стори разкъсаното й лице. Преследвачът стегна хватката си. Тялото затрепери, затресе се, краката му се огънаха. Кръв пръсна от очите, носа и устата на жертвата. Петна от нея изпълниха въздуха като гореща градушка и плиснаха във веждите й. Това усещане я извади от бездействието. Не беше време да чака и да гледа. Тя побягна.
Чудовището не се втурна да я преследва. Тя стигна до стълбите без да я спрат, но когато кракът й стъпи на първото стъпало, то се обърна към нея.
Неговият глас й беше… познат.
— Ето те и теб — каза то.
Създанието говореше с топлота, сякаш я познаваше.
— Кърсти — каза то. — Почакай малко.
Главата й я предупреди да бяга, ала дързостта й отхвърли разума. То искаше тя да си спомни чий е тоя глас, който излиза от превръзките. Тя все още можеше да избяга, мина й през ума; имаше седемметрова преднина. Тя се извърна към фигурата. Тялото в нейните ръце беше сгърчено, свито като зародиш, с крака към гърдите. Животното го хвърли.
— Ти го уби — каза тя.
Нещото кимна. Не му трябваше да се извинява нито на жертвата, нито на свидетелката.
— После ще го оплачем — каза й то и направи крачка към нея.
— Къде е Джулия? — попита Кърсти.
— Стига си треперила. Всичко е наред — каза гласът. Толкова малко й оставаше да си спомни кой е той.
Докато тя недоумяваше, то направи нова крачка, подпряно с една ръка на стената, сякаш не можеше да пази равновесие.
— Аз те видях — продължаваше то. — Мисля, че и ти ме видя. На прозореца…
Объркване й нарасна. Било ли е това нещо в къщата през цялото време? Ако е така, сигурно Рори трябва…
Тя позна гласът.
— Да. Спомни си. Виждам, че си спомни.
Това беше гласът на Рори или поне много се приближаваше до неговия. По-гърлен, по-егоистичен, но приликата беше достатъчно обезпокоителна, тя сякаш бе пуснала корени на това място, докато животното се тътреше, скъсявайки разстоянието между тях.
При последната му крачка тя отхвърли магията и се хвърли да бяга. Ала играта вече беше загубена. Тя чу стъпките от бягането му зад себе си, сетне усети пръстите му върху шията си. Към устата й се надигна вик, но той не напусна устните й, защото това нещо сложи гнилата си длан върху лицето й, така спря и вика, и дъха й.