Франк се обърна към нея да види дали е драснала навън, а превръзките на лицето му висяха като алени примки. На няколко места се виждаше оголена кост. Дори сега той сложи ръце на раните си и изрева от ужас, когато разбра размерите на своето осакатяване. Ослепи ли го? Не беше сигурна. Даже и да беше сляп, трябваше му малко време да я открие в тази малка стая, а когато се развихри, яростта му щеше да е безгранична. Трябваше да стигне вратата преди той да се ориентира.
Напразна надежда! Не мина и миг, тя не успя да направи и крачка, преди той да махне ръце от лицето си и да огледа стаята. Видя я, нямаше никакво съмнение в това. Част от секундата по-късно той крачеше към нея с подновена жестокост.
В краката й лежаха куп домашни вещи. Най-тежката сред тях беше плоска кутия. Тя се наведи и я грабна. Когато се изправи, той вече връхлиташе. Тя нададе предизвикателен вик и го прасна с кутията по главата. Животното залитна назад и тя се хвърли към вратата, ала преди да стигне до нея, сянката я обви още веднъж и тя се метна назад в стаята. Това стана с бясна бързина.
Този път той нямаше намерение за нещо друго, освен да я убие. Всеки негов замах беше предназначен да убива; това, че не я убиваха ударите му, не беше доказателство за нейната бързина, а за неточността на неговата ярост. Въпреки това всеки трети удар я достигаше. Дълбоки рани зейнаха на лицето и в горната част на гърдите й. Нищо повече не можеше да направи, за да предотврати припадъка.
Докато кръвта й течеше под непрекъснатите му нападения, тя пак си спомни за оръжието, което намери. Тя го вдигна да нанесе нов удар, ала щом очите на Франк се спряха върху кутията, нападенията му секнаха изведнъж.
Настана задъхана почивка, в която Кърсти се питаше дали не е по-лесно да умре, отколкото да продължи борбата. Сетне Франк протегна ръка към нея, отпусна юмруци и каза:
— Дай ми я.
Той искаше нейната защита, така изглеждаше. Ала тя нямаше намерение да се освободи от единственото си оръжие.
— Не — отговори тя.
Той я помоли за втори път и в гласа му ясно се долавяше тревога. Очевидно кутията имаше особено значение за него, че да рискува да я вземе със сила.
— За последен път — каза й той. — После ще те убия. Дай ми кутията.
Тя прецени шансовете си. Какво можеше да загуби?
— Кажи моля — рече тя.
Той я погледна лукаво, гърлото му издаде тихо ръмжене. Сетне, вежлив като пресметливо дете, каза:
— Моля.
Думата беше за нея знак. Тя запрати кутията срещу прозореца с цялата сила на разтрепераните си ръце. Кутията прелетя край главата на Франк, строши стъклото и изчезна.
— Не! — изкрещя той и след миг стоеше на прозореца. — Не! Не! Не!
Тя изтича към вратата, краката й заплашваха да се подкосят на всяка крачка. После веднага излезе на площадката. Стълбите я затрудниха много, ала тя се вкопчи в перилата като грохнал старец и стигна до коридора без да падне.
Отгоре данданията продължи. Той пак я викаше. Но този път нямаше да я хване. Тя мина по коридора към предната врата и я отвори.
Вън беше малко по-светло, отколкото преди да влезе в къщата — светлината струеше с предизвикателен блясък преди падането на вечерта. Примижала срещу слънцето, тя пое по пътеката. Под краката й имаше стъкла и сред тях видя своето оръжие. Тя го вдигна като спомен от нейното предизвикателство и побягна. Когато стигна до самата улица, в главата й се появиха думи — безпомощно бръщолевене, откъслеци от неща, които беше видяла и почувствала. Но Лодовико Стрийт беше празна, тя тичаше и продължи да тича, докато се отдалечи достатъчно от бинтования звяр.
Понякога, замислена дълбоко на някоя улица, която не можеше да познае, чуваше хора да я питат има ли нужда от помощ. Обикновената любезност я победи, усилието да отговаря смислено на въпросите беше толкова голяма, че изтощеният й мозък загуби съзнание сред ярка светлина
ДЕСЕТ
1.
Тя се събуди в странен свят, поне такова беше първото й впечатление. Над нея, в идеална видимост, се простираха безкрайни снегове. Завивките й бяха от сняг, възглавницата беше от сняг. Белотата й причиняваше болка. Тя сякаш изпълваше гърлото и очите й.
Вдигна ръце към лицето си; те миришеха на непознат сапун — ароматът му беше остър. Тя започна да фокусира нещата: стените, бели чаршафи, лекарства до леглото. Болница.
Тя извика за помощ. Часове или минути след това, тя не знаеше точно след колко, то дойде в дрехите на сестра, която каза просто: „Вие се събудихте“ и отиде да доведе висшестоящите.