Когато те дойдоха, тя не им каза нищо. Между изчезването на сестрата и връщането й заедно с докторите реши, че не е готова да им разкаже такава откачена история. Утре може би щеше да намери думи и да ги убеди в това, което беше видяла. А днес? Ако откажеше да обясни станалото, те щяха да повдигнат вежди и да й кажат да не се прави на глупачка, ще се отнесат снизходително и ще се опитат да й втълпят, че това са халюцинации. Ако държи на своето, те ще започнат да я успокояват, което само ще влоши нещата. Тя имаше нужда от време за размисъл.
Всичко това й мина през ума преди да дойдат лекарите и когато те я попитаха какво е станало с нея, тя им излезе с готови лъжи. Цялата работа е в мъглата, каза им тя; даже не помни собственото си име. Това ще мине с времето, успокоиха я те и тя отвърна кротко, че така и предполага, всичко ще мине. Сега спете, рекоха й, тя пък им каза, че ще бъде щастлива да направи тъкмо това, и се прозя. Те се оттеглиха.
— Да… — каза един от тях, вече готов да тръгне. — Забравих.
Той извади кутията на Франк от джоба си.
— Когато ви намерихме — продължи той, — вие стискахте това нещо. Хвърлихме дяволски усилия да го измъкнем от ръката ви. Има ли някакъв смисъл за вас?
Тя каза, че няма.
— Полицията се заинтересува от тая кутия. По нея имаше кръв, разбирате ли? Може би ваша, може би не.
Той пристъпи към леглото.
— Искате ли я? — попита той. Сетне добави: — Тя е почистена.
— Да — отвърна тя. — Да, моля ви.
— Тя може да раздвижи паметта ви — каза той и сложи кутията на нощното шкафче до нея.
2.
— Какво да правим? — попита Джулия за стотен път. Мъжът в ъгъла не каза нищо, по лицето му не се появи никакъв знак за неговия провал. — Какво искаше да правиш с нея? — попита го тя. — Ти развали всичко.
— Развалил съм — каза чудовището. — Ти не знаеш смисъла на думата развалям.
Тя преглътна яда си. Неговите мрачни мисли я нервираха.
— Трябва да тръгваме, Франк — каза тя с малко по-мек тон.
Той хвърли поглед през стаята към нея; приличаше му на бял и горещ лед.
— Те ще дойдат да претърсят — продължи Джулия. — Тя ще им каже всичко.
— Може би…
— Не те ли интересува?
Превързаната буца сви рамене.
— Да — каза той. — Разбира се. Но ние не можем да тръгнем, скъпа. — Скъпа. Думата ги разсмя и двамата, тя беше един полъх на чувство в стаята, която познаваше само мъка. — Не мога да се изправя пред света в тоя вид. — Той посочи лицето си. — Кажи ми, мога ли? — попита той, като се взря в нея. — Погледни ме! — Тя го погледна. — Мога ли?
— Не.
— Не. — Той пак впери поглед в пода. — Трябва ми кожа, Джулия.
— Кожа?
— Тогава, може би… може би ще отидем заедно да потанцуваме. Нали искаш да потанцуваме?
Той говореше за танцуването и за смъртта с еднакво безгрижие, сякаш едното има толкова нищожно значение, както и другото. Това я успокояваше, успокояваше я да го слуша като говори така.
— Как? — каза тя най-сетне. Имаше предвид как да откраднат кожа, а също и как нашият разсъдък ще оцелее.
— Има си начини — рече одраното лице и й изпрати целувка.
3.
Не посегна ли тя към кутията заради белите стени? Та нима нямаше картини, нарушаващи монотонността на стаята и привличащи очите — вази със слънчогледи, изглед от пирамидите — нещо, на което да спре погледа си и да помисли? И все пак, белотата беше прекалена, пречеше й да се опре на разсъдъка си. Тя протегна ръка към тоалетната масичка до леглото и взе кутията.
Беше по-тежка, отколкото я помнеше. Седна в леглото и започна да я разглежда. Нищо особено на външен вид. Не се виждаше капак. Нямаше ключалка. Нямаше панти. Обърна я веднъж. Обърна я петдесетина пъти и не откри как да я отвори. Кутията не беше плътна, тя беше сигурна в това. Логиката й подсказваше, че има път за проникване в нея. Има, но къде?
Тя я чукаше, тръскаше, дърпаше и натискаше, и все без успех. Ала едва след като я повъртя в леглото и я погледна на силната светлина на лампата, тя откри модела, по който беше създадена кутията. Върху стените й имаше безкрайно малки пукнатини, в които една част от главоблъсканицата граничеше с друга. Те щяха да са невидими, ако следите от кръв, запазени в тях, не показваха комплексното съчетание между частите.
След системно опипване с пръсти тя започна да налучква пътя по страните на кутията, като проверяваше предположенията си с натискане и дърпане. Пукнатините й подсказваха общата схема на играчката; без тях щеше да се чуди над шестте стени вечно. Вариантите намаляха значително от нещата, които беше открила; и все пак имаше толкова много начини да се разглоби затворената кутия.