— Да — каза Франк най-сетне. — Зная.
Разбира се, че знаеше; той и Киршер бяха прекарали безкрайни нощи в разговор за намеците, събрани от дневниците на Болингбрук и Гилс де Райс. Тези хора познаваха Ордена на Раната, той знаеше тази подробност.
Освен това… той очакваше нещо съвсем различно. Очакваше някакъв знак от пищното великолепие, до което те имаха достъп. Мислеше си, че може би ще дойдат със жени; очакваше ги намазани с благовонни масла; жени, обръснати и мускулести, готови за игрите на любовта, с уханни устни, трептящи от порива да се разкрият, и с тежки ханшове, както ги обичаше той. Очакваше въздишки и премалели тела да се разстилат под краката му като жив килим; очакваше девствени блудници, от които да си поиска всяка тяхна цепка и чиято вещина ще го извисява нагоре, нагоре, към несъществуващата още сладост. В техните обятия щеше да забрави света. Щеше да се наслаждава на своята страст, вместо да се презира заради нея.
Не! Никакви жени, никакви въздишки. Само тези безполови неща с тяхната сбръчкана плът.
Сега проговори третото същество. Чертите му бяха обезобразени от многобройните белези — неговите рани се надуваха като балони така, че очите му не се виждаха, а думите излизаха неясни от разкривената му уста.
— Какво искаш? — попита го то.
Той се взря в питащия по-самонадеяно, отколкото в първите две същества. Ужасът му отлиташе някъде далеч с всяка отминала секунда. Спомените за страшното място отвъд стената вече избледняваха. Той стоеше сред тези грохнали упадъчни създания с тяхната смрад, с разкривените им тела, с тяхната очевидна хилавост.
— Киршер ми каза, че ще бъдете петима — каза Франк.
— Инженера ще се появи, когато му дойде времето — беше отговорът. — Сега отново те питаме: Какво искаш?
Защо да не им отговори направо?
— Удоволствие — отвърна той. — Киршер каза, че познавате удоволствията.
— О, познаваме ги — каза първият. — Всичко, което можеш да си пожелаеш.
— Да?
— Разбира се. Разбира се. — Съществото се взря в него със съвсем голите си очи. — За какво си мечтаеш? — попита то.
Въпросът, зададен така грубо, го обърка. Как би могъл да им опише призраците, създадени от неговото либидо? Той още диреше точните думи, когато едно от съществата рече:
— Светът… разочарова ли те?
— Много — отговори той.
— Не си първият човек, отегчен от неговата пошлост — казаха му. — Има и други.
— Но не са много — намеси се татуираното лице.
— Вярно, шепа хора, не повече. Но някои дръзнаха да използват механизма на Льомаршан. Това са хора като теб, жадуващи за нови възможности, които са чули за уменията ни, непознати по вашите места.
— Аз очаквах… — поде Франк.
— Знаем какво очакваше — прекъсна го ценобитът. — Ние разбираме в ширина и дълбочина природата на твоето безумие. То ни е безкрайно познато.
Франк изсумтя.
— Е — рече той, — знаете за какво мечтая. Можете ли да ми доставите удоволствието?
Лицето на нещото се оживи, устните му се дръпнаха назад в една усмивка на песоглавец.
— Не така, както го разбираш — отвърна то.
Франк се накани да го прекъсне, ала създанието вдигна предупредително ръка.
— Има някои условия за нервните рецептори — рече то, — при които твоето въображение, колкото и да е разпалено, няма надежда да предизвика наслада.
— …така ли?
— Да. Тогава най-скъпоценния разврат е детска играчка в сравнение с изживяваниятата, който предлагаме. Ще участваш ли в тях?
Франк погледна белезите и куките. Езикът му отново натежа.
— Ще участваш ли?
Вън, някъде съвсем наблизо, светът скоро щеше да се събуди. Той беше виждал неговото събуждане от прозореца на същата тази стая ден след ден, като се втурваше в нов кръг от безплодно дирене; той знаеше, че вън няма нищо, което да го трогне. Няма топлина, има само пот. Няма страст, съществува само внезапен нагон и също така внезапно безразличие. Той беше обърнал гръб на тази неудовлетвореност. Ако след като стори това трябваше да проумее, да проумее знаците, които му донесоха тези създания, и това представляваше цената на неговата амбиция, той беше готов да я плати.
— Покажете ми ги.
— Няма връщане назад. Разбираш ли?
— Покажете ми ги.
Те не чакаха нова покана да вдигнат завесата. Той чу как вратата скръцна при отваряне и се обърна да види, че светът зад прага е изчезнал, за да го смени същата пълна със страх тъмнина, от която идваха членовете на Ордена. Той погледна назад към ценобитите, търсейки някакво обяснение за това. Те бяха изчезнали, но тяхното заминаване не остана незабелязано. Те бяха взели със себе си цветята, оставяйки голи дъски, а даровете на стената, които той събра, бяха почернели сякаш от топлината на свиреп, ала невидим пламък. Той подуши остротата на тяхното гниене; то дразнеше ноздрите му толкова силно, че Франк беше сигурен: носът му щеше да кърви.