След време търпението й беше възнаградено. Чу се щракване и внезапно една от частите се издаде над лакираните си съседи. Вътре се разкри красива гледка. По полираните повърхнини, светещи с блясъка на най-прекрасна перла, сякаш се размърдаха цветни сенки.
Чу се и музика; простичкият звук се разнесе от механизъм, който тя все още не можеше да види. Очарована от това, тя задълба напред. Макар че една част вече беше извадена, нататък не потръгна лесно. Всеки елемент беше истинско предизвикателство за пръстите и ума й, а победите се награждаваха с нови нежни творения на фантазията, прибавени към звука.
Тя надхитри и четвъртия детайл чрез сложна поредица от завъртания в една или друга посока, когато чу камбаната. Тя спря работата си и вдигна глава.
Нещо не беше наред. Или уморените й очи си правеха шега с нея, или снежнобелите стени се размърдаха едва забележимо, нещо твърде невероятно. Тя сложи кутията и стана от леглото да отиде до прозореца. Камбаната продължаваше да разнася тържествен звън. Тя повдигна завесата на няколко сантиметра. Беше нощ, духаше вятър. Листа прехвърчаха през болничната градина; нощни пеперуди се събираха в светлината на лампата. Въпреки нейното чувство звънът на камбаната не идеше отвън. Той звучеше зад гърба й. Тя пусна завесата и се върна в стаята.
След няколко крачки крушката над леглото й избухна като ярък пламък. Тя инстинктивно посегна към частите на кутията: те и тези странни събития бяха свързани по някакъв начин. Когато ръката й напипа детайлите, светлината угасна.
Ала тя не остана в непрогледен мрак, нито беше сама. В края на леглото се появи слабо сияние, а сред него — същество. Състоянието на неговата плът — с разрези и куки — показваше колко е бедно въображението й. Пък и гласът му, когато говореше, не беше на измъчено създание.
— Това се нарича Съчетанието на Льомаршан — каза то, показвайки кутията. Тя погледна надолу; частите вече не бяха в ръката й, а плуваха на няколко сантиметри над дланта й. По някакъв чудодеен начин кутията се сглобяваше отново без видима помощ, детайлите се връщаха на своите места, цялата конструкция се възстановяваше. През това време тя успя да хвърли нови погледи в полираната вътрешност и като че всеки път виждаше лица на призраци, изкривени сякаш от мъка или пиянство, виещи срещу нея. Сетне всички детайли освен един бяха сглобени и посетителят отново привлече вниманието й.
— Кутията е средство да пресечеш границата на действителното — каза то. — Един вид зов, чрез който ние, ценобитите, можем да бъдем повикани.
— Кои? — попита тя.
— Вие го сторихте от незнание — каза посетителят. — Прав ли съм?
— Да.
— Ставало е и преди — чу се гласът му. — От това няма спасение. Няма възможност да се затвори Шизъм, докато правим всичко, което нашите…
— Това е грешка — каза тя.
— Не се опитвайте да се борите. Това е извън вашите възможности. Трябва да ме придружите.
Тя поклати глава. Беше изтормозена от кошмари, стигаше й до края на живота.
— Няма да дойда с вас — каза тя. — Проклет да сте, аз няма да…
Докато говореше, вратата се отвори. Влезе една непозната сестра, може би от нощната смяна.
— Викате ли ме? — попита тя.
Кърсти погледна към ценобита, после към сестрата. Те стояха на не повече от метър разстояние.
— Тя не ме вижда — каза й създанието. — Нито ме чува. Аз принадлежа на теб, Кърсти. А ти — на мен.
— Не — каза тя.
— Сигурна ли сте? — попита сестрата. — Струва ми се, че чух…
Кърсти тръсна глава. Това беше безумие, пълно безумие!
— Трябва да си легнете! — смъмри я сестрата. — Струва ми се, че чух…
Ценобитът се закикоти.
— Ще се върна след пет минути — продължи сестрата. — Моля ви, легнете да спите.
И си отиде.
— По-добре да вървим — рече то. Да ги оставим в тяхната бъркотия, а? Толкова подтискащо място!
— Не мога да сторя това — настояваше тя.
Въпреки думите й то тръгна към нея. Наниз от мънички звънчета, провиснали от изпосталялата му плът, дрънкаха при всяко негово движение. От вонята, която лъхаше от него, й се повдигаше.
— Почакай! — каза тя.
— Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.
— Кутията… — произнесе тя в отчаянието си. — Не искате ли да научите откъде взех кутията?
— Не особено.
— От Франк Котън — каза тя. — Говори ли ви нещо това име? Франк Котън.
Ценобитът се усмихна.
— О, да. Ние познаваме Франк Котън.
— Той също разглоби кутията, така ли е?
— Той искаше удоволствия, докато не му ги дадохме. После взе да се гърчи.
— Ако ви заведа при него…
— Той жив ли е?
— Съвсем жив.
— И какво предлагаш? Да го вземем вместо теб?