Рори изглеждаше съсипан от изтощение. На лицето му и на пътя в косата му имаше засъхнала кръв. Неговата усмивка беше сърдечна, но уморена.
— Какво става? — попита го тя.
— Сега всичко е наред, Кърсти — каза той. Гласът му едва стигаше за шепот. — Джулия ми каза всичко… и така е добре.
— Не — възрази тя, досещайки се, че той вероятно не знае цялата истина.
— Ти си идвала тук днес следобед.
— Да, така е.
— Било е за зла участ.
— Ти… ти ме помоли… — тя хвърли поглед към Джулия, която стоеше на вратата, после пак към Рори. — Направих го, защото мислех, че искаш да постъпя така.
— Да. Зная. Зная. Съжалявам само, че те намесих в тази ужасна история.
— Знаеш ли какво направи брат ти? — попита тя. — Знаеш ли какво искаше?
— Зная достатъчно — отговори Рори. — Работата е там, че всичко свърши.
— Какво искаш да кажеш?
— За това, което ти стори, ще ти платя обезщетение.
— Какво искаш да кажеш с това свърши?
— Той е мъртъв, Кърсти.
(… доведи ми го жив и може би душите ни никога няма да се разделят)
— Мъртъв?
— Ние го унищожихме, Джулия и аз. Не беше много трудно. Той мислеше, че може да ми вярва, нали разбираш, мислеше, че кръвта е по-гъста от водата. Е, не беше. Не бих изтърпял мъката човек като него да живее…
Тя усети, че нещо я сви в корема. Не бяха ли забили ценобитите своите куки в нея, за да изплетат килим от червата й? „Беше толкова мила, Кърсти. Да рискуваш толкова много и да се върнеш тук…“
(Имаше нещо до рамото й. „Дай ми душата си“, каза то.)
— Ще отида при властите, само да поукрепна малко. Ще се опитам и ще намеря начин да ги накарам да разберат…
— Ти ли го уби? — каза тя.
— Да.
— Не вярвам — възнегодува тя.
— Заведи я горе — каза Рори на Джулия. — Покажи й.
— Искаш ли да го видиш? — попита Джулия.
Кърсти кимна и я последва.
На площадката беше по-топло, отколкото долу, въздухът беше тежък и застоял като помия. Вратата към стаята на Франк стоеше открехната. Онова нещо, което лежеше на голите дъски, омотано в разкъсани превръзки, още димеше. Вратът му беше счупен, главата му лежеше килната на раменете. Кожата му беше одрана от лицето до краката.
Кърсти се извърна. Повдигаше й се.
— Доволна ли си? — попита Джулия.
Кърсти не отговори, само излезе от стаята на площадката. Въздухът до рамото й се раздвижи.
(Ти загуби — каза нещо съвсем близо до нея.
— Зная — промърмори тя.)
Камбаната захвана да бие, сигурно звънеше за нея; наоколо се носеше плясък на крила, започваше карнавала на лешоядите. Тя забърза надолу по стълбите и се молеше да не я връхлетят преди да стигне до вратата. Ако те изтръгнат сърцето й, нека поне спести на Рори стона, нека той я запомни силна, с усмивка на устните, а не разциврена.
Зад нея Джулия попита:
— Къде отиваш? — Като не получи отговор, тя продължи: — Не казвай никому нищо, Кърсти — настоя тя. — Аз и Рори ще се спогодим някак…
Гласът й извади Рори от пиянството. Той се появи в коридора. Раните, които му бе нанесъл Франк, бяха много по-жестоки, отколкото си помисли първоначално Кърсти. Лицето му бе разкъсано на десетина места, а кожата на шията му беше раздрана. Когато мина край него, той посегна и хвана ръката й.
— Джулия е права — каза той. — Остави ние да съобщим, съгласна ли си?
В този миг искаше да му каже толкова много неща, ала времето напусна ничията стая. Камбаните звъняха все по-силно в главата й. Някой беше увил въжетата им около врата й и затягаше примката.
— Много е късно — промърмори тя и отблъсна ръката на Рори.
— Какво искаш да кажеш? — рече й той, когато тя правеше последните крачки към вратата. — Не си отивай, Кърсти. Недей. Кажи ми какво имаш предвид.
Тя не можеше да му помогне, ала хвърли поглед назад към него с надеждата, че той ще прочете по лицето й цялото съжаление, което изпитваше.
— Добре — каза той нежно и все още се надяваше, че ще я изцери. — Наистина е добре. — Той разпери ръце. — Ела при тате!
Последната фраза звучеше така, сякаш не излизаше от устата на Рори. Някои момчета никога не порастват толкова, че да станат татковци, колкото и деца да наплодят.
Кърсти се подпря с ръка на стената, за да се успокои.
Човекът, който й говореше, не беше Рори. Беше Франк. Тъй или инак, това беше Франк…
Тя продължи да обсъжда тази мисъл през засилващия се звън на камбаната, станал вече толкова могъщ, че черепът й щеше да се пръсне. Рори продължаваше да й се усмихва с протегнати ръце. Той й говореше нещо, ала тя вече не можеше да чуе какво й казва. Нежната плът на лицето му произнасяше думите, но камбаните ги отнасяха надалеч. Тя беше благодарна за това; така беше по-лесно да отхвърли онова, което виждаха нейните очи.