— Върви! — произнесе гласът на ценобита. Тя вече не виждаше пришълците, те се скриха зад пропития с кръв въздух. Тя прие тяхната покана, отвори вратата, а зад гърба й Франк се разкрещя.
Когато тя излезе в коридора, от тавана се посипа прах от мазилката; грохот обхвана къщата — от основите до стряхата. Трябва да побързам, каза си, преди залутаните демони да сринат този дом.
Ала въпреки че времето намаляваше, тя не се сдържа и хвърли един бърз поглед към Франк, за да е сигурна, че никога вече няма да тръгне след нея.
Той беше крайно изтощен, набучен с куки на десет и повече места. Нови рани се появиха по лицето му в краткия миг, в който тя го погледна. Разпорен като орел под голата крушка, с тяло, раздърпано до краен предел и дори отвъд него, той нададе крясъци, които щяха да събудят в нея милост, ако не беше се опарила вече.
Внезапно виковете му секнаха. Настана тишина. И тогава, като последен жест на отчаяние, той надигна глава и се вторачи в нея. Срещна нейния поглед с очи, освободени от цялата обърканост и злоба. Когато спряха върху нея, те блеснаха като бисери на бунище.
В отговор веригите се затегнаха с още сантиметър-два, ала ценобитите не изтръгнаха нов вопъл от него. Вместо това той се изплези на Кърсти, скри и пак показа езика си през зъбите с вид на непокаял се развратник.
После той изчезна.
Крайниците му, отделени от тялото, и главата, откъсната от раменете, всички оваляни в кости, се нажежиха и опекоха. И когато нещо натисна вратата от другата страна, тя я затвори. Главата му, досети се тя.
След това пое с несигурна походка надолу по стълбите сред виещите вълци в стените, сред какафония от камбани. Вредом около нея, наситили въздуха като пушек, се носеха крило до крило призраците на ранени птици, лишени от полет.
Тя стигна до края на стълбите и тръгна по коридора към външната врата и когато остана една плюнка място до свободата, чу някой да произнася нейното име.
Беше Джулия. Подът на коридора беше залят с кръв и от мястото, където Франк я захвърли, една кървава пътечка водеше към трапезарията.
— Кърсти … — извика тя отново. Това беше жалък звук и въпреки плясъкът на крила във въздуха, въпреки, че не можеше да помогне, Кърсти се запъти към трапезарията.
Мебелите тлееха овъглени; пепелта, която видя, се стелеше като отвратителен вмирисан килим. И тук, сред тази домашна изгубена страна, стоеше младоженката.
С някакво изключително усилие на волята Джулия беше успяла да облече булчинската си рокля. Въпреки всичко тя изглеждаше по-лъчезарна сред тлението, което я заобикаляше.
— Помогни ми — каза тя и едва сега Кърсти разбра, че гласът, който чуваше, не идеше откъм окаденото було, а изпод скута на булката.
Сега многобройните дипли на роклята се разтвориха и се появи главата на Джулия, положена върху възглавница от алена коприна сред водопад от кестенява коса. Как можеше това нещо да говори без бели дробове? И въпреки това то говореше.
— Кърсти … — каза то, молеше то и въздишаше, и ту се показваше, ту се скриваше под полата на булката, сякаш се надяваше да отхвърли разума си.
Кърсти би могла да помогне — можеше да откъсне главата и да извади мозъка й — ала булото на младоженката трепна и започна да се надига, сякаш го дърпаха невидими пръсти. Под него блесна светлина, тя ставаше все по-ярка и по-ярка, и сред светлината се дочу глас.
— Аз съм Инженера — въздъхна то. Нищо повече.
Многобройните гънки се надигнаха по-високо и главата под тях заблестя като малко слънце.
Тя не искаше блясъкът да я заслепи. Без да чака отстъпи назад към коридора — птиците почти се втърдиха, вълците побесняха — и се хвърли към външната врата в мига, когато таванът в коридора започна да пада.
Нощта дойде да я посрещне, една чиста тъмнина. Тя вдъхна жадно въздуха и тичешком се отдалечи от къщата. Това беше второто й подобно напускане. Бог й помогна, а също и здравият й разум винаги да бъде третият.
На ъгъла на Лодовико Стрийт тя се озърна назад. Къщата не беше рухнала под напора на изтърваните сили вътре. Сега тя стоеше спокойна като гроб. Не, дори още по-спокойна.
Когато се обърна, някой се блъсна в нея. Тя изскимтя от изненада, ала прегърбеният минувач вече бързаше някъде далеч в тревожния мрак, който предхожда утрото. Когато неговата фигура се зарея над земята на границата на материалното, тя хвърли поглед назад и главата му се освети от сияние, един конус от бял пламък. Това беше Инженера. Нямаше време да го види добре; той изчезна в миг, оставяйки светлина в очите й.