Едва сега тя разбра целта на сблъсъка. Кутията на Льомаршан пак се върна при нея, тя я стискаше в ръка.
Нейните страни бяха безупречно запечатани и излъскани до силен блясък. Макар че не я разгледа, тя беше сигурна, че не са й оставили ключ към решението на загадката. Следващият откривател щеше да обхожда нейните повърхнини без схема. А до това време тя ли беше избрана за неин пазител? Очевидно да.
Тя обърна кутията в ръката си. За един нищожен миг сякаш видя призраци върху лакираните страни. Лицето на Джулия, лицето на Франк. Тя обърна кутията още веднъж в желанието си да види дали и Рори е затворен там. Не, не беше. Навярно имаше други главоблъсканици, с решението на които можеше да стигне до неговата обител. Може би кръстословица, чието решение ще вдигне мандалото на райската градина, или пък картинка за нареждане, в попълването на която се криеше достъпът до Страната на чудесата.
Тя щеше да чака и да бди, както винаги бдеше и очакваше, с надеждата, че някой ден ще й падне една такава главоблъсканица. Но ако не успееше да я реши, нямаше да скърби дълбоко от страх, че изцеряването на разбитите сърца е загадка, която нито мъдростта, нито времето могат да решат.