2.
Неделя.
Божият ден продължаваше над тая част на града. Дори стопаните на тези добре поддържани къщи и добре гледани деца да не бяха вярващи, те почитаха празниците. Няколко пердета трепнаха леко, когато се зададе фургонът на Лютън и започна разтоварването; някои съседи даже минаха веднъж-дваж пред къщата под предлог, че разхождат кучетата. Ала никой не заговори с новодошлите, камо ли да им предложи помощ за мебелите. Неделя не беше ден за потене.
Джулия се зае да разопакова, а Рори организира разтоварването на фургона; с Лютън и Шантавия Боб те бяха изключителна мускулна сила. Наложи им се да направят четири курса за пренасяне на по-голямата част от багажа от Александра Роуд и въпреки това в края на деня все още доста неща се събраха за последното пътуване.
В два часа следобед Кърсти цъфна на прага.
— Наминах да видя не мога ли да ви помогна с нещо — рече тя с тон на излишно извинение в гласа.
— По-добре влез — каза Джулия. Тя се върна в предната стая, напомняща за бойно поле, където само хаосът е победител, и тихичко прокле Рори. Без съмнение поканата за помощ към една изгубена душа беше негова работа. Тя щеше повече да пречи, отколкото да помага; нейният отнесен, вечно подтиснат вид накара Джулия да стисне зъби.
— Какво да правя? — попита Кърсти. — Рори каза…
— Да — рече Джулия. — Сигурна съм, че е казал.
— Къде е той? Имам предвид Рори.
— Върна се да натовари още веднъж фургона, да се влее в суматохата.
— О!
Джулия смекчи израза на лицето си.
— Знаеш ли, много мило от твоя страна да ни навестиш — каза тя, — но мисля, че няма какво да правиш точно сега.
Кърсти се изчерви леко. Беше завеяна, но не и глупава.
— Разбирам — каза тя. — Сигурна ли си? Не може ли… искам да кажа, сигурно ще мога да направя по чаша кафе.
— Кафе? — произнесе Джулия. Мисълта за това я накара да осъзнае колко беше пресъхнало гърлото й. — Да — съгласи се тя. — Никак не е лоша идеята ти.
Правенето на кафе не мина без някои дребни неприятности. Нищо, с което се залавяше Кърсти, не ставаше съвсем просто. Тя стоеше в кухнята, кипваше вода в съд, търсенето на който й отне четвърт час, и си мислеше, че може би не трябваше да идва. Джулия винаги я гледаше толкова странно, сякаш й се сърдеше, че не е била задушена при раждането си. Няма значение. Рори я помоли да дойде, не беше ли така? Това й стигаше за покана. Тя нямаше да пропусне шанса да зърне усмивката му напук на сто Джулии.
Фургонът пристигна след двайсет и пет минути, време, през което жените два пъти подхващаха и два пъти прекъсваха замиращия разговор. Те нямаха нищо общо: ласкавата Джулия, хубавицата, вечната победителка в борбата за погледи и целувки, и Кърсти, момичето с вяло ръкостискане, чиито очи бяха толкова светли, колкото на Джулия след плач. Тя много отдавна реши, че животът не е никак честен. Но защо след като прие горчивата истина обстоятелствата настойчиво я тласкаха да си завира лицето в тях?
Кърсти тайничко поглеждаше към Джулия и все й се струваше, че една жена не може да бъде грозна. Всяко нейно движение — кичур коса, отметнат с опакото на ръката, избърсване на праха от любимата чаша — всичко това преливаше от непринудена грация. Като я гледаше, тя разбираше кучешкото обожание на Рори, и като го разбираше, отново изпадаше в отчаяние.
Най-сетне той се появи, прегърбен и потен. Следобедното слънце прежуряше жестоко. Той й се ухили, разкривайки нащърбената линия на предните си зъби, която тя отначало намираше за толкова неотразима.
— Радвам се, че успя да дойдеш — рече той.
— Щастлива съм да ви помогна — отвърна тя, ала той вече гледаше встрани, към Джулия.
— Как вървят нещата?
— Ще се побъркам — каза му тя.
— Е, сега можеш да си починеш от работа — рече той. — С тоя курс докарахме леглото. — Той й намигна заговорнически, но тя не отговори на закачката му.
— Да ви помогна при разтоварването, а? — предложи Кърсти.
— Лютън и Ш. Б. си знаят работата.
— О!
— А пък аз давам ръка и крак за чаша чай.
— Не намерихме чай — каза му Джулия.
— Е, тогава кафе.
— Добре — рече Кърсти. — А за другите двама?
— За една чаша са готови човек да убият.
Кърсти се върна в кухнята, напълни малкия съд почти до чертата и го сложи на печката. Чу как от коридора Рори командва следващото разтоварване.
Беше леглото, сватбеното легло. Макар че полагаше страхотни усилия да изхвърли от съзнанието си картината, в която той прегръщаше Джулия, тя не успя. И както се взираше във водата, която начена да къкри, да се изпарява и най-подир кипна, същите болезнени видения от тяхната наслада се връщаха отново и отново.