3.
Докато далеч от нея тримата мъже свалях багажа от четвъртия, последен курс за деня, Джулия загуби интерес към разопаковането. Истинско бедствие, рече си тя; всичко беше пакетирано и напъхано в сандъци от чай без всякакъв ред. Трябваше да изравя съвсем ненужни неща, за да стигне до най-необходимото.
Кърсти запази мълчание, а тя остана в кухнята да мие мръсните чаши.
Джулия изруга високо, заряза бъркотията и излезе да изпуши цигара на горното стъпало. Тя се облегна на отворената врата и вдъхна златистия въздух, наситен с цветен прашец. Макар че беше едва двайсет и първи август, следобедът вече бе пропит с дъх на пушек, който вещаеше есен.
Тя изгуби представа за това колко бързо мина денят и както си стоеше, клепалото удари за вечерна молитва. Песента на камбаните се извисяваше и падаше на лениви вълни. Звукът навяваше покой. Той я накара да си спомни детството, макар и не съвсем точно — не помнеше нито един определен ден, нито някое място. Върна се само за това, че беше малка, заради тайнството.
Минаха четири години, откакто за последен път стъпи в църква: всъщност в дена на сватбата й с Рори. Мисълта за тоя ден — или по-скоро за надеждите, които той не оправда — разваляше мига. Тя напусна стъпалото, когато песента на камбаните се лееше широко, и се върна в къщата. След ласката на слънцето върху повдигнатото й нагоре лице вътрешността й се видя мрачна. И изведнъж от умора й дойде до плач.
Те щяха да сглобят леглото преди да си легнат тая нощ и трябваше да решат коя стая ще бъде главната им спалня. Тя реши да направи това сега, с избора си избягваше връщането в предната стая при вечно оклюманата Кърсти.
Камбаната още звънеше, когато тя отвори вратата на предната стая на горния етаж. Погледна я — беше най-голямата от трите горни стаи, единствен избор — ала слънцето не я огряваше нито днес, нито през който и да било ден на това лято, защото щорите на прозореца бяха пуснати. Това правеше стаята по-хладна от всяко друго място в къщата, въздухът тук беше застоял. Тя мина по мръсните дъски към прозореца с намерение да вдигне щорите.
На перваза забеляза нещо странно. Щорите бяха заковани здраво към касата на прозореца и сигурно отблъскваха всяко нахлуване на живот от слънчевата улица вън. Тя се опита да освободи щорите, ала не успя. Работникът, който и да е той, добре си беше свършил работата.
Няма значение, когато Рори се върне, тя ще го накара да извади гвоздеите с тесла. Тя се обърна и докато се отдалечаваше от прозореца, внезапно и против волята си осъзна, че камбаната все така призоваваше вярващите. Няма ли да дойдат те тази нощ? Не беше ли достатъчно примамлива стръвта с обещания за рая? Мисълта едва се зараждаше, на моменти тя замираше. Но камбаната биеше и звукът й кънтеше в стаята. Крайниците й, вече премалели от умора, едва се движеха с всеки нов удар. Главата й пулсираше мъчително.
Стаята е непоносима, реши тя; беше вмирисана, а помръкналите й стени — лепкави. Въпреки размерите й тя нямаше да остави Рори да я убеди, че трябва да я направят своя спалня. Нека да се скапе!
Тя тръгна към вратата и когато стигна на метър от нея, ъглите на стаята заскърцаха и вратата се затръшна. Нервите й се опънаха. Само така можеше да избегне риданията.
Вместо да се разплаче, Джулия каза „Върви по дяволите“ и натисна дръжката. Тя се завъртя леко (защо ли пък не, но все пак усети облекчение) и вратата се отвори. От хола под нея плисна топла жълта светлина.
Тя затвори вратата зад себе си и със странно удовлетворение, същността на което не можеше и никога не би могла да проумее, завъртя ключа в ключалката.
И щом го направи, камбаната замлъкна.
4.
— Но това е най-голямата стая…
— Не ми харесва, Рори. Влажна е. Можем да използуваме задната стая.
— Ако можем да проврем проклето легло през вратата.
— Разбира се, че можем. Знаеш, че можем.
— Струва ми се, че губим една хубава стая — възрази той, като знаеше много добре, че това е вече fait accompli1.
— Мама знае най-добре — каза тя и му се усмихна с очи, чийто блясък нямаше нищо общо с майчиния.
ТРИ
1.
Сезоните копнеят един за друг както мъжете за жените, за да се освободят от излишъка.
Ако се забави със седмица повече от отреденото, пролетта започва да жадува лятото да спре дните на вечната надежда. Лятото, на свой ред, започва да се поти за нещо, което да охлади жегата му, а и най-меката есен в края на краищата ще се умори от своето благородство и ще затъгува за скорошни студени мъгли, които да убият плодородието й.
Даже зимата — най-суровият, най-неумолимият сезон — след изнизването на февруари мечтае за пламъка, който на мига ще я отнесе. С времето всяко нещо се уморява и започва да търси някаква противоположност, за да се отърве от себе си.