А сега? Сега, въпреки смяната на домашната обстановка и възможността да започнат освежени отново, по-всичко изглеждаше, че събитията плетат заговор да й напомнят за Франк.
Не само клюките на съседите й напомниха за него. Един ден, когато беше сама в къщата и разопаковаше разни лични неща, тя прехвърли няколко пакета със снимки на Рори. Много от тях бяха сравнително нови: снимки на двамата заедно в Атина и Малта. Ала сред прозрачните усмивки бяха погребани и някои снимки, които тя не си спомняше да е виждала преди (не ги ли криеше Рори от нея?); семейни портрети отпреди десетки години. Снимка на неговите родители в деня на тяхната сватба, черно-бял образ, превърнат от времето в серия сиви тонове. Снимки от кръщението, на които гордите кръстници друсат бебетата, повити в семейни дантели.
И после, снимки на братята заедно; като едва проходили деца с големи очи; като намръщени ученици, снимани в гимназиално облекло и на училищно шествие. След това, когато идва стеснението от пъпчивото юношество, броят на снимките намалява — докато жабите се появят като принцове от другата страна на пубертета.
Като видя Франк да позира пред обектива в блестящ вид, тя усети, че се изчервява. Той е бил лично момче, можело е да се предскаже, винаги облечен a la mode2. В сравнение с него Рори изглеждаше старомоден. Струваше й се, че бъдещият живот на братята е скициран в тези ранни портрети: Франк — усмихнатият прелъстителен хамелеон, Рори — солидният гражданин.
Тя опакова най-сетне снимките и докато стоеше откри, че с руменината бяха нахлули сълзи. Но не от съмнение, тя нямаше нужда от това. Ярост изгаряше очите й. Неусетно между две вдишвания тя изгуби представа за действителността.
Знаеше с непоклатима сигурност кога я споходи за първи път този спазъм — когато лежеше на легло от брачна дантела и Франк обсипваше шията й с целувки.
3.
През това време тя се качи веднъж в стаята със заковани щори.
Дотогава те вече бяха поукрасили горния етаж и предпочетоха да открият терена за публичен оглед. Затова стаята остана непокътната. Непосещавана, всъщност, с изключение на нейните няколко влизания тук.
Тя не знаеше нито защо се качва горе, нито пък как да прецени странната смесица от чувства, които я бяха връхлетели тук. Ала в мрачната обстановка имаше нещо, което я успокояваше; тя беше като утроба, утроба на мъртва жена. Понякога, когато Рори беше на работа, тя просто се качваше по стълбата и сядаше в тишината, без да мисли за нищо, или поне за нищо, което може да се опише с думи.
Тези кратки посещения я караха да се чувства странно виновна и тя се опитваше да избягва стаята, когато Рори се навърташе наблизо. Но това не винаги беше възможно. Понякога краката сами я водеха тук, без да им заповядва това.
Така стана и през оная събота, в деня на кръвта.
Тя гледаше как Рори чегърта с длето няколко пласта боя от пантите на кухненската врата, когато й се стори, че чува зова на стаята. Зарадвана от това, че е включена пълноценно в нейния хор, тя се качи горе.
Беше по-хладно от обикновено и тя се радваше на това. Сложи ръка на стената, после премести изстиналата си длан на челото.
— Безполезно — промърмори тя на себе си, като си представи човека, който работеше долу. Тя не го обичаше, а и неговото отношение не беше по-добро; под заслепеността от нейното лице той също не я обичаше. Той стържеше с длетото в свой собствен свят, тя страдаше тук, далеч от него.
Един порив на вятъра затвори задната врата долу. Тя чу как вратата хлопна.
Долу тоя звук привлече вниманието на Рори. Длетото изскочи от браздата и се заби в палеца на лявата му ръка. Още щом рукна кръв, той изкрещя. Длетото тупна на пода.
— Ад и проклятие!
Тя чу, ала не стори нищо. Изплува от унеса на меланхолията много късно за да разбере, че той се качваше горе. В трескаво търсене на ключа и на предлог за оправдаване на присъствието й в стаята тя скочи, ала той вече беше на вратата и прекоси прага, затичан към нея, притиснал несръчно лявата си длан с дясната. Кръвта се лееше разточително. Тя бликаше между пръстите и се стичаше по ръката му, капеше на пода и оставяше петно до петно върху голите дъски.
— Какво направи?
— На какво ти прилича това? — процеди той през стиснати зъби. — Порязах се.
Лицето и вратът му имаха цвета на маджун за прозорци. Тя вече го бе виждала такъв, веднъж припадна случайно при вида на собствената си кръв.
— Направи нещо! — рече той гнусливо.
— Дълбоко ли е?
— Не зная! — кресна й той. — Не искам да гледам.
Колко е жалък, помисли си тя, но не му беше времето да дава израз на презрението, което я изпълваше. Вместо това тя хвана с две ръце окървавената му китка и докато той гледаше встрани, тя се взря в раната на дланта. Беше дълбока и още кървеше обилно. Дълбока кръв, тъмна кръв!