— Знаеш ли с кого е движела? — поинтересува се Ендрю.
— Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах — тя погледна въпросително Ендрю.
— Знам, скъпа госпожице Енквист. Йсках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.
Хари избухна в неистова кашлица.
— Кой е мистър Бийн? — попита той с пресипнал, задавен глас.
— Мистър Бийн? — Биргита ги изгледа с недоумение.
— Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?
— А, мистър Бийн! — схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.
„Не спирай“ — помоли я негласно Хари.
— Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.
— Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.
— Алекс определено ѝ беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.
— На какво основание го твърдиш?
Биргита сбърчи нос.
— Не му е заложено в характера.
Хари се престори, че си записва.
— А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?
— В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…
— Да?
— Нищо, нищо.
— В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в „Ди Олбъри“. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?
— Опакова малко остатъци от кухнята — за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. „Прибирам се вкъщи“, отвърна тя. Това е всичко, което знам.
— Тасманийският дявол — промърмори Хари. — Хазяинът ѝ има куче — поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. — Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.
Хари ѝ благодари за сведенията.
— Целият персонал на „Ди Олбъри“ скърби за загубата — увери го на сбогуване Биргита. — Как са родителите на Ингер?
— Дълбоко покрусени — отвърна Хари. — В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.
— Благодаря. Би било много мило.
На Хари му се щеше да ѝ зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката ѝ се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.
— По дяволите — промърмори си той. — Да става каквото ще.
В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на „Катрина енд Дъ Уейвс“: „I’m walking on sunshine“, гърмяха тонколоните.
— На такива места не остава много време за скръб и размисъл — отбеляза Ендрю.
— Така е и редно. Животът продължава.
Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.
— Извинявай. Последен въпрос.
— Да?
Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.
— Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?
— Има един на Бент Стрийт — сети се Биргита. — Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.
— Толкова вкусно, че би го посетила с мен?
„Не прозвуча добре“ — даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено — но във въздишката ѝ Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата ѝ продължаваше да се спотайва усмивка.
— Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?
— Доста често.