Уодкинс даде знак на Либи да се качи пръв. Хари свали предпазителя на пистолета и се прицели в люка към салона, докато Либи внимателно стъпваше по палубата на кърмата. Уодкинс се спъна в котвеното въже и кракът му тропна тежко върху палубата. Спряха и се ослушаха, но чуваха само вятъра и сочното подплискване на вълните в страничните бордове. И люкът към салона, и люкът към кърмовата каюта бяха заключени с катинари. Либи извади шперц и се хвана на работа. След няколко минути катинарите паднаха.
Либи отвори люка към салона и Хари се вмъкна пръв. Долу беше тъмно. Той приклекна с насочен напред пистолет. Уодкинс слезе и разтвори завесите. Помещението беше обзаведено семпло, но изискано, с махагонови мебели. Луксозни екстри липсваха. Над разгъната морска карта върху ниска масичка висеше снимка на млад боксьор.
— Биргита! — извика Хари. — Биргита!
Уодкинс докосна рамото му.
— Не е на борда — установи Либи, след като претърсиха яхтата от форпика до кърмовата каюта.
Уодкинс седеше на една от пейките на задната палуба, обхванал главата си с ръце.
— Може да е била тук — Хари плъзна поглед над водата.
Вятърът се усили и гребените на вълните се запениха в бяло.
— Ще повикам криминалните експерти. Да видим дали ще открият нещо — Уодкинс се изправи. — Това означава, че Тууомба държи и друга тайна квартира.
— Или… — подхвана Хари.
— Не си мисли глупости! Скрил я е някъде. Трябва само да я открием.
Хари седна. Вятърът рошеше игриво косата му. Либи се опита да запали нова пурета, но след няколко несполуки се отказа.
— Какво ще правим сега?
— При всички случаи трябва да слезем от яхтата — отвърна Уодкинс. — Ако се зададе с кола от пътя, ще ни види.
Станаха, щракнаха катинарите. Взел си поука, Уодкинс вдигна високо крака си, докато прескачаше котвеното въже.
Либи спря.
— Какво има? — попита Хари.
— Не разбирам от лодки, но това обичайна практика ли е?
— Кое?
— Да си спуснал котвата, при положение че яхтата е швартована и отпред, и отзад?
Спогледаха се.
— Помогни ми да изтеглим котвата — подкани го Хари.
Стрелките показваха три.
Носеха се стремително по шосето. По небето галопираха облаци. Дърветата от двете страни на платното се олюляваха, сякаш ги подканяха да продължават напред. Тревата покрай банкета бе полегнала, радиостанцията пращеше. Слънцето избледня. Над водата прехвърчаха бързи сенки.
Хари се возеше на задната седалка, но не забелязваше сигурните предвестници на задаваща се буря. Пред очите му беше само позеленялото хлъзгаво въже, което издърпаха от водата с мощни постъпателни дръпвания. Водни капчици от въжето се посипаха във водата като бляскави кристали и от дълбините се появи смътно бяло петно, което бавно се издигаше към повърхността.
Една лятна ваканция баща му го взе на гребната лодка и уловиха камбала — бяла и изумително огромна. Устата на Хари пресъхна, пръстите му се разтрепериха. Мама и баба плеснаха въодушевено с ръце, когато двамата рибари влязоха в кухнята с улова, и веднага се заеха да кормят студеното кърваво рибешко тяло с големи лъскави ножове. Цяло лято Хари сънува внушителната камбала, просната в лодката; изпъкналите ѝ очи и застиналия ѝ в шок поглед, все едно още не можеше да повярва, че умира. На следващата Коледа му сервираха няколко едри парчета рибешко месо, което потреперваше като желе. Бащата гордо разказа как двамата със сина му са уловили гигантската камбала във фиорда.
— Решихме тази Коледа да разнообразим менюто — обясни майка му.
Рибата имаше вкус на смърт и разложение. Хари стана от масата с насълзени очи, огорчен и разгневен.
А сега се возеше на задната седалка на кола, която лети по шосето. Затвори очи и видя себе си. Взира се във водата, от чиито глъбини нещо, наподобяващо медуза „лъвска грива“, се въззема все по-нагоре и по-нагоре; при всяко дръпване на котвата червените пипала се изпъваха и после се свиваха, все едно медузата плуваше. Под повърхността се разпериха ветрилообразно, сякаш в опит да прикрият голия бял труп. Котвеното въже беше омотано около шията ѝ, а безжизненото тяло се стори чуждо и непознато на Хари.