— Чакаме да ни споходи малко късмет — вметна Хари.
— И се надяваме сигналите да бъдат засечени, когато попадне в някоя от малките зони, където обхватът на три или дори повече станции се застъпва. При такъв развой изпращаме всички цивилни коли и се молим да го открият.
Уодкинс не изглеждаше убеден.
— Значи е разговарял с някого сега и преди час и половина и двата пъти сигналите са засечени от базовите станции в Сидни, така ли? И успехът ни зависи от това, дали ще продължава да говори по проклетия телефон? Ами ако повече не проведе нито един разговор?
— А защо ние да не му позвъним? — предложи Либи.
— Ами точно така! — възкликна Уодкинс и по бузите му избиха трескави червени петна. — Гениална идея! Ще му звъним през петнайсет минути и ще се представяме като „Точно време“ или някой друг телефонен досадник! И какво ще му съобщим? Че говоренето по телефона май не е много разумно?
— Не е необходимо да говори — възрази Йонг.
— А как…
— Достатъчно е апаратът му да е включен — обясни Хари. — Тууомба явно не знае тази подробност, но докато телефонът му работи, той автоматично изпраща сигнал на всеки половин час — своеобразен знак, че е жив. Този сигнал се регистрира в базовите станции по същия начин, по който се регистрират и разговорите.
— Значи…?
— Ще се свържем с операторите от телекома, ще си направим кафе, ще седнем и ще се молим планът ни да успее.
Двайсет и първа глава
— Сигналът от телефона му е засечен в трета и четвърта базова станция — съобщи метален глас от високоговорителя.
Йонг посочи картата на Сидни, разпъната на стената. Номерирани кръгове обозначаваха зоните на обхват на съответните станции.
— „Пирмонт“, „Глийб“ и част от „Балмейн“.
— По дяволите! — изруга Уодкинс. — Прекалено широк периметър. Колко е часът? Опитвал ли е да звъни в дома си?
— Шест — отвърна Либи. — За последния час е набирал домашния си номер два пъти.
— Значи скоро ще се досети, че нещо се мъти — Маккормак се изправи.
— Но още не знае — прошепна Хари. Бе прекарал последните два часа мълчаливо върху стол, опрян на стената в дъното на залата.
— Нещо ново за времето? — попита Уодкинс.
— Ще се влошава. През нощта ще задуха ураганен вятър.
Минутите отлитаха. Йонг излезе да донесе кафе.
— Ало? — обади се глас от високоговорителя.
— Да? — скочи Уодкинс.
— Абонатът току-що набра номер. Засякохме го в трета, четвърта и седма наземна станция.
— Чакайте! — Уодкинс погледна картата. — Част от „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“, нали?
— Точно така.
— По дяволите! Да бяха го засекли и девета и десета, щяхме да го пипнем!
— Ако не се движи — обърна му внимание Маккормак. — Къде е звънил?
— В централата ни — отвърна металният глас. — Попита защо домашният му номер не работи.
— По дяволите! — Уодкинс пламна. — Ще се измъкне! Да обявим незабавна тревога! Да вдигнем всички екипи на крак!
— Я млък! — прогърмя Хари. Залата се смълча. — Извинете ме за грубостта, сър, но предлагам да изчакаме следващия постъпил в станциите сигнал, вместо да предприемаме нещо прибързано.
Уодкинс погледна Хари с широко отворени очи.
— Хоули е прав — потвърди Маккормак. — Сядай, Уодкинс. След час телефонната блокада в района ще бъде вдигната. Следователно можем да се надяваме на още един или най-много на два сигнала от телефона на Тууомба, преди той да се усети, че само неговият стационарен номер е прекъснат. „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“ не са голяма територия, но говорим за най-гъсто населените централни зони вечерно време. Ако изпратим там полицейска хайка, ще настъпи хаос и Тууомба ще използва суматохата, за да се измъкне. Затова ще изчакаме.