— Но как Тууомба позна Хари, при положение че Хари дори не гъкна? — недоумяваше Либи. — По интуиция ли?
Маргес си сне очилата и започна разсеяно да ги чисти.
— Онова, което ние наричаме интуиция, приятелю, винаги се захранва от зрителните впечатления. Когато обаче постъпилите впечатления са твърде бегли и летливи, ние ги усещаме като смътно възприятие, като допир на перце до носа ни, докато спим, и се затрудняваме да назовем какви асоциации активира мозъкът ни. Затова ги наричаме интуиция. Как точно… дишаше, Хари?
— Изобщо не дишах — отвърна той.
— Преди звънил ли си му оттук? Дали не е разпознал акустиката? Или е доловил странични шумове? Човекът по принцип притежава феноменална памет за звуци — много по-услужлива, отколкото той предполага.
— Да, веднъж му се обадих оттук — Хари се вторачи в стария вентилатор. — Ама разбира се! Как не се сетих по-рано!
— Хм… — промърмори Хесус Маргес. — Много интересна личност преследвате. Каква е наградата за главата му?
— Бил съм там — изрече Хари с широко отворени очи, все така приковани във вентилатора. — Ами да. Затова звуците на заден план са ми познати. Бил съм там. Това бълбукане… е от Аквариума!
— Хм… — Маргес огледа резултата от усилията си. — Звучи логично. И аз съм бил там. Такива плясъци може да произведе опашката на едър соленоводен крокодил.
Когато вдигна глава, експертът по тълкуването на записи беше останал сам в залата.
Стрелките показваха седем часа.
Ако бурята не бе поопразнила улиците от хора и автомобили, навярно щяха да изложат на опасност живота на цивилни граждани в късата отсечка от полицейското управление до „Дарлинг Харбър“. Либи показа завидни шофьорски умения и благодарение на него и на въртящия се син буркан на патрулната заблуден пешеходец в последния момент отскочи встрани, а два насрещни автомобила отбиха. От задната седалка Уодкинс ругаеше безспир, а отпред Маккормак се обади в Аквариума да предупреди за предстоящата полицейска акция.
Спряха на паркинга отпред. Знамената в „Дарлинг Харбър“ се развяваха, а вълните се разбиваха и хвърляха пръски отвъд вълнолома. На мястото вече бяха пристигнали няколко полицейски автомобила и униформени служители бяха завардили изходите.
Маккормак даде последните си разпореждания.
— Йонг, всички наши хора да носят у себе си снимка на Тууомба. Уодкинс, ти идваш с мен в контролната зала. Там следят на монитори положението в целия аквариум. Либи и Хари, тръгвайте да го търсите. Аквариумът затваря след броени минути. Ето ви радиостанциите, сложете си слушалките в ушите, защипете микрофоните за реверите и проверете дали връзката работи. Ще ви напътстваме от контролната зала, ясно?
Хари слезе от колата. Силен порив на вятъра го подхвана и едва не го събори. Групата се втурна на бегом към навеса.
— За щастие не е задръстено както обикновено — установи Маккормак, задъхан от краткия спринт. — Сигурно заради времето. Ако негодникът е тук, ще го пипнем.
Посрещна ги началникът на охраната. Маккормак и Уодкинс тръгнаха с него към контролната зала. Хари и Либи провериха изправността на портативните станции, подминаха билетните каси и се смесиха с посетителите из коридора.
Хари попипа пистолета в раменния кобур. Сега, с включено осветление и оживен от посетители, аквариумът изглеждаше съвсем различно. Сякаш с Биргита бяха идвали тук преди цяла вечност, сякаш се бе случило в друго летоброене.
Той се опита да прогони мислите си за нея.
— В контролната зала сме — съобщи Маккормак със спокоен и вдъхващ сигурност глас. — В момента следим мониторите. С двама полицаи Йонг ще претърси тоалетните и кафенето. Виждаме ви. Продължавайте навътре.
Коридорите бяха проектирани така, че посетителите описваха кръг и накрая пак стигаха до отправната си точка. Хари и Либи тръгнаха в обратна посока, срещу хората, които излизат от аквариума, за да ги виждат в лице. Сърцето на Хари блъскаше лудо в гърдите. Устата му пресъхна, дланите му се изпотиха. Наоколо жужаха разговори на чужди езици и Хари имаше чувството, че плува във водовъртеж от представители на различни националности с различен цвят на кожата и облекло. Прекосиха подземния тунел, където двамата с Биргита пренощуваха. Сега там гъмжеше от деца. Залепили носове о стъклото, малчуганите наблюдаваха как животът в подводния свят продължава невъзмутимия си ход.
— От това място ме побиват тръпки — прошепна Либи. Вървеше с ръка, пъхната в якето.
— Само обещай да не откриваш огън — поиска Хари. — Нямам желание Джаксън Бей и дузина бели акули да се изсипят в скута ми.