— Бъди спокоен.
Стигнаха до другия край на аквариума. Там почти нямаше хора. Хари изруга.
— В седем преустановиха продажбата на билети. Сега чакат всички посетители да напуснат аквариума — поясни Либи.
— Момчета, птичето май е хвръкнало — обади се Маккормак по радиостанцията. — Елате в командната зала.
— Изчакай ме тук — заръча Хари на Либи.
Пред билетните каси стоеше познато лице в служебна униформа.
— Здрасти, Бен, помниш ли ме? Дойдох тук заедно с Биргита.
Охранителят се обърна и погледна припрения рус мъж.
— Да, разбира се. Хари, нали? Значи пак идваш, а? Повечето ни гости повтарят. Как е Биргита?
Хари преглътна.
— Виж, Бен, аз съм полицай. Както вероятно си разбрал, преследваме крайно опасен тип. Не можем да го открием, но нещо ми подсказва, че е още в сградата. Никой не познава това място по-добре от теб. Кажи ми: къде може да се е скрил?
Дълбоки бръчки набраздиха замисленото лице на Бен.
— Сещаш ли се къде живее Матилда, соленоводният крокодил?
— Да.
— Между малкия хитряга, когото наричаме Фидлър Рей, и голямата морска костенурка. Впрочем нея я преместихме, защото предстои да изградим басейн, където да държим два малки сладководни кроко…
— Сещам се за мястото. Побързай, Бен.
— Ако си пъргав и не те е шубе, прескочи плексигласа в ъгъла.
— При крокодила?
— Общо взето той дреме непрекъснато. От ъгъла има пет-шест крачки до вратата, която използваме, когато мием и храним Матилда. Но не бива да се мотаеш много-много, защото солтитата са учудващо пъргави и докато се усетиш, ще те затисне с двата си тона. Веднъж…
— Благодаря, Бен — Хари хукна, а хората се заотдръпваха да му направят път. Вдигна ревера и докладва в микрофона: — Маккормак, тук Хоули. Ще проверя зад клетката на крокодила.
Хвана Либи под мишница и го повлече със себе си.
— Последна възможност.
Очите на Либи се ококориха, когато Хари спря пред клетката на крокодила и се засили.
— След мен! — нареди той, скочи върху плексигласовата преграда и се преметна през нея.
Щом се приземи от отсрещната страна, водата в басейна закипя. Надигна се бяла пяна. Докато прекрачваше към вратата, Хари видя зелен болид от „Формула едно“ да се задава с бясна скорост към него, ниско над пода. Малките крака се въртяха като бъркалки на миксер. Хари се оттласна от пясъка. В далечината се чуваха писъци. С крайчеца на окото си зърна, че предният капак на болида е широко отворен. Хари се приземи успешно, измина на бегом последните метри до вратата и стисна дръжката. За частица от секундата му мина през ума, че е възможно да е заключена, но за щастие не беше. Светкавично се провря през нея. В съзнанието му проблесна сцена от „Джурасик парк“ и той грижливо затвори след себе си — сигурността преди всичко.
Извади пистолета. Във влажното помещение се носеше миризма на почистващи препарати и изгнила риба.
— Хари! — извика Маккормак по радиото. — Първо, има по-лесен достъп дотам, където се намираш в момента. Защо ти трябваше да минаваш през хранилката на звяра! Второ, кротувай, докато Либи заобиколи и дойде при теб.
— Не чу… м, сър… л… ша в… зка — Хари одраска микрофона с нокът. — Прод… ам сам.
Отвори вратата в другия край на помещението и се озова в цилиндрична кула с вита стълба в средата. Предположи, че стълбите надолу водят в подземните тунели, и реши да тръгне нагоре. На следващата площадка имаше врата. Вдигна глава към горните етажи, но други врати не се виждаха.
Завъртя топката и бутна внимателно вратата с лявата си ръка, а с дясната насочи пистолета напред. Вътре цареше непрогледен мрак. Носеше се нетърпима смрад на развалена риба.
Напипа ключ за осветление на стената и го натисна с лявата си ръка, но светлина не се появи. Пусна вратата и направи две предпазливи стъпки напред. Нещо изхрущя под подметките му. Хари се досещаше какво е и беззвучно се върна до вратата. Някой беше строшил крушката на тавана. Притаи дъх и се ослуша. Дали имаше някого в помещението? Бръмчеше вентилатор.
Хари се измъкна на пръсти на стълбищната площадка.
— Маккормак — прошепна той в микрофона. — Май е вътре. Направете ми услуга и наберете номера му.
— Къде си, Хоули?
— Незабавно, сър! Моля ви.
— Хари, не го превръщай в лична вендета…
— Днес е горещо, сър. Ще ми помогнете ли, или не?
Хари чу тежкото дишане на Маккормак в слушалката.
— Добре. В момента го набирам.
Хари бутна вратата със стъпало и застана разкрачен на прага, стиснал пистолета с две ръце. Зачака сигнала за звънене. Времето му се струваше като увиснала капка, която така и не се отронва. Изминаха навярно две секунди. Нито звук.