Първият куршум пльосна във водата точно пред беглеца, който напредваше непоколебимо, спринтирайки с безупречна позиция на тялото.
Хари се прицели по-назад. Куршумът цопна зад Тууомба. Разстоянието нарасна до почти сто метра. Хрумна му абсурдна мисъл: все едно се упражнява на стрелковия полигон в квартал „Йокерн“ — светлините на тавана, кънтежът между стените, пулсът в пръста, увит около спусъка, и дълбоката, медитативна концентрация.
„Все едно тренирам на учебния полигон“ — внуши си той и натисна спусъка за трети път. Тууомба се просна ничком.
В обяснението, което даде по-късно, Хари заяви, че куршумът е пронизал лявото бедро на убиеца и едва ли е бил смъртоносен. Всички обаче си даваха сметка колко неподплатено е подобно предположение. Изключено е да знаеш къде си улучил човек от сто метра. Но Хари можеше да твърди каквото пожелае. Нямаше как да го опровергаят. Просто защото липсваше труп, който да подложат на аутопсия.
Лявата ръка и левият крак на Тууомба лежаха във водата. Той крещеше. Хари се спусна по моста. Виеше му се свят и му се гадеше. Всичко се разми пред очите му — водата, светлините, мостът, който се люлееше наляво-надясно. Докато тичаше, си спомни думите на Ендрю, че любовта е по-велика загадка от смъртта. Паметта му възкреси аборигенската легенда.
Кръвта прииждаше на шумни тласъци в ушите му и Хари се превърна в младия Уала, а Тууомба стана Бубур Жълто-кафявата змия, отнела живота на любимата Мора. Сега трябваше да убие злосторника. От любов.
В последвалия устен рапорт Маккормак не цитира какво е извикал Хари по микрофона, след като чуха изстрелите; не си спомняше.
— Чухме само как тича и крещи нещо, навярно на майчиния си език.
На този въпрос не успя да отговори и Хари.
Той тичаше по понтонния мост, надбягвайки се с живота и смъртта. Тялото на Тууомба потръпна. Целият мост се разтресе. Първоначално Хари помисли, че нещо се е ударило в моста, но разбра, че всъщност някой се кани да му отнеме плячката.
Бялата хищница.
Вдигна мощната си глава от водата и разтвори паст. Случваше се като забавен каданс. Хари беше сигурен, че чудовището ще завлече Тууомба със себе си, но то не успя да го хване здраво и само издърпа крещящата жертва по-навътре във водата. Пак се потопи, без да е изпълнило намеренията си.
„Без ръце.“ Хари си спомни за един рожден ден при баба си в Ондалснес преди много, много години. Тогава се опитваха да вадят ябълки от бидон, пълен с вода, само с уста. Майка му се смя до захлас и накрая се търкаляше по дивана.
Оставаха трийсет метра. Хари си каза, че ще изпревари Бялата хищница, но тя пак се появи. Видя как чудовището завъртя студените си очи в екстаз и победоносно му показа двата си реда зъби. Захапа крака на жертвата и отметна глава. Пръсна фонтан, Тууомба се замята из въздуха като парцалена кукла и викът му секна.
— Проклет призрак! Той е мой! — кресна задавено Хари, вдигна пистолета и изпразни пълнителя във водата. Тя се обагри в бледочервено, все едно потече разреден малинов сок, и под себе си Хари видя светлината от подземния тунел, където възрастни и деца се бяха скупчили да наблюдават развръзката на автентичната природна драма в цялата ѝ жестокост, на този пир, който щеше да се съревновава с Убийството на клоуна за приза „най-сензационно събитие на годината“.
Двайсет и втора глава
Джин Бинош изглеждаше и звучеше в пълно съответствие със същността си на купонджия, не само живял на пълни обороти, но и без никакво намерение скоро да спира.
— Обзалагам се, че и в ада им трябва кадърен татуировчик. — Джин потопи иглата в мастилото. — Сатаната сигурно държи мъченията да са разнообразни. Какво ще кажеш, друже?
Клиентът му, пиян до козирката, седеше с оклюмала глава. Най-вероятно нито схващаше философските размисли на Джин за живота в отвъдното, нито усещаше как иглата се забива в рамото му.
Първоначално Джин отказа на този мъж, който влезе в малкото му ателие и изфъфли желанието си със странен, напевен акцент.
Отговори, че не татуира лица в нетрезво състояние, и го помоли да се върне на следващия ден. Онзи обаче хвърли на масата 500 долара за модел, който струваше около 150. През последните месеци оборотът бе понамалял, затова Джин извади бръснарско ножче „Лейди“ и дезодорант-стик „Менен“ и се хвана на работа. Мъжът му предложи да си пийне от бутилката, но Джин Бинош отказа. Татуираше от двайсет години, гордееше се с кариерата си и смяташе, че на работното си място сериозните професионалисти не близват алкохол. Да не говорим за уиски.