След като приключи, залепи парче тоалетна хартия върху татуираната роза.
— През първата седмица не стой на слънце и мий мястото само с вода. Добрата новина е, че до довечера болката ще премине и още утре можеш да свалиш лепенката. Лошата: ще се върнеш за друга татуировка — засмя се Джин. — Опитът ме е научил, че никой не спира след първата.
— Аз ще си остана с тази — уведоми го клиентът и излезе с олюляващи се стъпки.
Двайсет и трета глава
Вратата се отвори. Вън вятърът бучеше оглушително. Хари приклекна.
— Готов ли си? — попита глас в ухото му. — На четири хиляди стъпки дърпаш изтеглящото парашутче и започваш да броиш. Не видиш ли купола до три секунди, нещо не е наред.
Хари кимна.
— Скачам! — извика гласът.
Хари видя как вятърът подхвана черния костюм на дребния мъж, който стъпи върху рампата под крилото. Кичурите, подаващи се изпод каската, се ветрееха. Хари погледна висотомера на гърдите си. Показваше малко над десет хиляди стъпки.
— Благодаря! — извика той на пилота. Човекът се обърна:
— За мен е удоволствие, колега! Много по-забавно е от заснемането на полѐта с марихуана!
Хари протегна навън десния си крак. Почувства се като едно време, когато пътуваха през Гюдбранската долина към Ондалснес за поредната лятна ваканция; тогава малкият Хари отваряше прозореца на колата и подаваше навън ръка, за да „лети“. Обръщаше дланта нагоре и въздушната струя пореше ръката му.
Сега вятърът духаше ужасно силно и той положи усилие, за да преодолее съпротивлението и да стъпи върху рампата. Повтаряше си наум, както му бе заръчал Джоузеф: „десен крак, лява ръка, дясна ръка, ляв крак“. Стоеше до Джоузеф. Към тях летяха облаци, набираха скорост, нанизваха се в корпуса и в същия миг изчезваха.
Отдолу се простираше килим, съшит от разноцветни кръпки: зелени, жълти, кафяви.
— Проверка! — кресна Джоузеф в ухото му.
— Готов! — извика Хари и погледна пилота, който даде знак с вдигнат палец. — Скачаме!
Джоузеф носеше каска, очила и широка бяла усмивка върху черното си лице.
— Хоризонт! Горе! Долу! Напред!
И Хари се озова във въздуха. Имаше чувството, че струята го тласна назад, докато самолетът спокойно продължи да лети напред. С крайчеца на окото си видя как машината се завъртя и чак после осъзна, че всъщност той се върти. Погледна към хоризонта, където земята описваше свод, а небето ставаше все по-синьо и се сливаше с лазурния Тих океан, прекосен преди векове от капитан Кук.
Джоузеф го разтърси и Хари се постара да заеме правилна поза за свободно падане. Провери висотомера. Девет хиляди стъпки. Божичко, разполагаха с дял океан от време! Завъртя се половин оборот, разперил ръце встрани. Същински Супермен!
Пред него, на запад, се издигаха Блу Маунтинс — Сините планини, наречени така заради синкавите изпарения, които евкалиптовите дървета отделят. Виждаха се отдалече. Знаеше го от Джоузеф. Той му разправи и друго: зад планините се намирали онези райони, които дедите му, номадите, наричали свой дом. Необятни, сухи равнини — или the outback — съставлявали най-големият дял от площта на този могъщ континент. В тази безмилостна пещ, където шансовете за оцеляване на какъвто и да е жив организъм изглеждат нищожни, предците на Джоузеф живели спокойно в продължение на хиляди години до нашествието на белите.
Хари погледна надолу. Пред очите му се откриваше безметежна, безлюдна панорама на една спокойна и приветлива планета. Висотомерът отчете седем хиляди стъпки. Джоузеф се откопча от Хари, както се бяха разбрали. Това представляваше сериозно нарушение на правилника, но скачайки нерегламентирано от този служебен самолет, те вече бяха престъпили доста инструкции. Хари видя как Джоузеф долепи ръце до тялото си, за да набере хоризонтална скорост, после полетя стремглаво надолу и се изгуби за секунди.
И Хари остана сам. Човек винаги е сам. Просто това се усеща най-силно, когато падаш свободно от шест хиляди стъпки.
През едно сиво понеделнишко утро Кристин бе направила своя избор в хотелска стая. Навярно се бе събудила, изтощена от новия ден, преди още да е започнал, бе погледнала през прозореца и бе решила, че не издържа повече. Хари можеше само да гадае какво точно ѝ е минало през ума. Човешката душа е дълбока, тъмна гора и решенията се вземат самостоятелно.
Пет хиляди стъпки.