— Четири удушени жени, пръснати по територията на целия щат за период от десет години, не ни дават достатъчно основание да…
— Има още нещо, сър. И четирите жени са имали светли коси. Не просто руси, а почти бели.
Либи подсвирна тихо. Около масата се възцари мълчание. Уодкинс запази скептичния си вид.
— Йонг, ще направиш ли няколко изчисления? Искам статистическа оценка на вероятността тези четири убийства да са дело на един и същи извършител. Трябва да сме сигурни, преди да сме хвърлили бомбата. За всеки случай гледай проверката да обхване цяла Австралия. Включи и неразкритите изнасилвания. Току-виж изскочило нещо.
— Ще отнеме време. Но ще опитам, сър — отвърна Йонг с неизменната си усмивка.
— Добре. Кенсингтън и Хоули, защо още не сте потеглили към Нимбин?
— Ще тръгнем утре сутринта — отвърна Ендрю. — В Литгоу има съвсем прясно изнасилване и ми се ще първо да проверим него. Шестото чувство ми подсказва, че е свързано с четирите убийства. Каним се да отидем там.
— В Литгоу ли? — намръщи се Уодкинс. — Тук се опитваме да работим в екип, Кенсингтън. Това означава, че обсъждаме начинанията си и ги координираме, а не действаме самосиндикално. Доколкото си спомням, досега не е ставало дума за изнасилване в Литгоу.
— Просто предположение, сър.
— Маккормак все настоява, че имаш шесто чувство… — въздъхна Уодкинс.
— Ние, аборигените, имаме по-силна връзка с духовния свят, отколкото вие, бледоликите.
— В моя отдел не се обосноваваме с интуиция, Кенсингтън.
— Само се шегувам, сър. Разполагаме с доста повече основания да търсим допирни точки.
— Само гледайте да не изпуснете самолета утре — предупреди Уодкинс.
Шофираха по магистралата от Сидни. Литгоу беше индустриален град с десет-дванайсет хиляди жители, но Хари имаше чувството, че е попаднал в средно голямо село. Пред полицейския участък се издигаше пилон със закачен на върха му мигащ полицейски буркан.
Местният полицейски началник — добродушен възпълен мъж с нагъната от дебелина брадичка — ги посрещна сърдечно. Носеше норвежката фамилия Ларшен и потвърди, че имал далечни роднини в северната страна.
— Познаваш ли някой от Ларшеновите в Норвегия, приятел? — попита той.
— Те не са никак малко — отвърна предпазливо Хари.
— От баба ми знам, че в Скандинавия имаме многолюден род.
— И още как.
Ларшен си спомняше отлично случая, заради който бяха дошли Ендрю и Хари.
— За щастие в Литгоу такива престъпления са рядкост. Случи се в началото на ноември. На път към къщи след вечерна смяна жертвата били повалена в забутана уличка, насила напъхана в автомобил и отвлечена. Мъжът я заплашил с нож, спрял на безлюдна горска пътека в подножието на Блу Маунтинс и я изнасилил на задната седалка. През цялото време стискал врата ѝ, а накрая почти прекъснал притока на въздух. Неочаквано зад тях изсвирил клаксон. Шофьорът отивал във вилата си и помислил, че се е натъкнал на любеща се двойка, затова изобщо не си направил труда да слезе от колата. Изнасилвачът се върнал на предната седалка, за да премести автомобила. Жената успяла да избяга от задната врата и да изтича до другата кола. Онзи схванал, че играта е свършила, натиснал газта и изфирясал.
— Жертвата и свидетелят не са ли запомнили регистрационния номер?
— Не. Било е тъмно и всичко станало за секунди.
— А жената огледала ли е добре изнасилвача? Разполагате ли със словесен портрет?
— Само с приблизителен, защото — както казах — е било много тъмно.
— Носим снимка. На кой адрес можем да открием жертвата?
Ларшен се приближи до картотечния шкаф и започна да прехвърля папките. Дишаше тежко.
— Впрочем, жертвата руса ли е?
— Руса?
— Да. Интересува ни дали е била със светлоруса коса.
Гънките под брадичката на Ларшен се разтресоха и той задиша още по-трудно. Хари схвана, че полицаят се смее.
— Едва ли, приятелю. Все пак тя е коори.
Хари се обърна въпросително към Ендрю.
— Черна е — Кенсингтън погледна нагоре.
— Като въглен — додаде Ларшен.
— Коори племе ли е? — поинтересува се Хари, след като потеглиха обратно към Сидни.
— Не съвсем.
— Как така?
— Дълга история. Когато белоликите стъпили на австралийския бряг, на територията на континента живеели седемстотин и петдесет хиляди кореняци от шест-седем племена. Говорели двеста и петдесет езика и повечето от тях се различавали помежду си колкото английският и китайският например. Но куршумите, барутът, новите болести, срещу които организмът на туземците не умеел да се съпротивлява, интеграцията и други блага, донесени от белите заселници, довели до рязък спад в числеността на местното население. Днес голяма част от въпросните племена вече са измрели. След разпада на първоначалната племенна структура се наложили по-общи названия на оцелелите туземци. Аборигените във всички югоизточни райони вече се наричат коори.