- Не се спирате пред нищо - каза тя по-тихо.
- Просто си вършим работата. Откога е тази снимка?
- Средата на осемдесетте.
- Значи преди убийството на Нордкостер?
- Да? Какво общо има това с...
- Носиш доста особени обеци... на снимката. Нали? Мете посочи дългите красиви обеци на Ева.
- Имах приятелка бижутер. Подари ми ги за двайсет и петия ми рожден ден.
- Изработени са специално за теб?
- Да?
- И има само един такъв чифт?
- Така мисля.
Мете вдигна найлонов плик с една обеца в него.
- Разпознаваш ли я?
Ева погледна към обецата.
- Изглежда е една от тях.
- Да.
- Откъде се взе? - попита Ева.
- От джоба на палтото на жената, убита край заливите Хаслевикарна през 1987. Как се е озовала там?
Оливия отвърна поглед от екрана. Ставаше й все по-трудно да гледа. Как Мете спокойно и премислено нанася удар след удар по жертвата.
С една-единствена цел.
- Нямаш представа как се е озовала в джоба й?
- Нямам.
Мете се извърна леко към Стилтон. Трик на разпитващия. Да внуши на разпитвания, че знае повече, отколкото знае. Мете погледна отново към Ева и после към старата снимка с обеците.
- Брат ти ли стои до теб?
- Да.
- Вярно ли е, че преди четири години е умрял от свръхдоза?
- Да.
- Сверкер Хансон. Посещаваше ли те в лятната ти вила?
- Понякога.
- Беше ли там през лятото, когато е извършено убийството?
- Не.
- Защо лъжеш?
- Бил ли е?
Ева видимо се изненада. Преструва ли се, почуди се Стилтон. Вероятно.
- Знаем, че е бил там - каза Мете.
- Как разбрахте?
- Бил е там с мъж на име Алф Стейн. Наели са бунгало на острова. Познаваш ли го? Алф Стейн?
- Не.
- Имаме запис, потвърждаващ, че двамата са били там.
- О? Значи са били...
- Но не си спомняш?
- Не.
- Не си срещала нито Алф Стейн, нито брат си?
- Възможно е... като се замисля... Помня, че веднъж Сверкер доведе приятел...
- Алф Стейн.
- Не знам как се казваше.
- Но ти им осигури алиби за убийството?
- Нима?
- Казала си, че Сверкер и приятелят му са ти откраднали лодката и са изчезнали. В нощта преди убийството. Ние смятаме, че е било през следващата нощ. След убийството. Така ли е?
Ева не отговори. Мете продължи:
- Алф Стейн твърди, че си му плащала през годините. Вярно ли е?
- Не.
- Значи лъже?
Ева си избърса челото с ръка. Доближаваше ръба. И Мете, и Стилтон го забелязаха. Внезапно някой почука на вратата. Всички се обърнаха. Отвори униформена жена и подаде зелена папка. Стилтон стана, взе папката и я протегна към Мете. Тя я разгърна, погледна листа най-отгоре и я затвори.
- Какво е това? - попита Ева.
Мете не отговори. Бавно се приведе към светлия кръг от настолната лампа.
- Ева, ти ли уби Аделита Ривера?
- Коя е тя?
- Жената до Нилс Венд на всички снимки, които ти показах. Ти ли беше?
- Не.
- Тогава ще продължим.
Мете вдигна фалшивото писмо от Аделита.
- Това писмо е изпратено от Швеция на Дан Нилсон в Коста Рика. Дан Нилсон е името, което Нилс Венд е използвал там. Ще ти го прочета. Написано е на испански, но ще го преведа. „Дан! Съжалявам, но мисля, че не си подхождаме. Сега имам шанс да започна нов живот. Няма да се върна.“ Накрая има подпис. Знаеш ли кой го е подписал?
Ева не отговори. Взираше се в ръцете си, сключени в скута. Стилтон я наблюдаваше безизразно. Мете продължи със същия спокоен глас.
- Подписано е „Аделита“. Казвала се е Аделита Ривера и са я удавили край заливите Хаслевикарна пет дни преди писмото да бъде изпратено. Знаеш ли кой го е написал?
Ева не отговори. Дори не вдигна глава. Мете остави писмото върху масата. Стилтон наблюдаваше внимателно Ева.
- Преди няколко дни са те нападнали в дома ти. В антрето - продължи Мете. - Криминолозите ни откриха следи от кръв по килима в антрето и провериха дали са от извършителите. Във връзка с разследването си предоставила ДНК проба и тя е показала, че кръвта е от теб.
- Да.
Мете отвори зелената папка, която току-що й бяха донесли.
- Направихме ДНК анализ на слюнката от пощенската марка върху писмото от „Аделита“ през 1987. Получихме съвпадение с твоето ДНК. От антрето в къщата ти. Ти си облизала марката. Ти ли написа писмото?
Всеки има предел, отвъд който пада в бездната. Рано или късно стигаш предела, ако те тласнат достатъчно силно. Сега Ева бе на ръба. Съпротивлява се няколко секунди, вероятно дори минута, но накрая проговори. Тихо.
- Може ли да спрем за почивка?
- Скоро. Ти ли написа писмото?