Оливия блъсна стола си назад. Стана и обходи с поглед хората край масата. Спря при Мете.
- Откога знаеш?
Сега гласът й звучеше по-пискливо. Мортен осъзна, че моментът наближава.
- Том ми каза преди няколко дни - отговори Мете. - Не знаеше как да постъпи, дали да ти каже, или не. Имаше нужда от помощ. Чувстваше се крайно притеснен от...
- Бил е притеснен...
- Да.
Оливия погледна към Стилтон и поклати глава. После побягна. Абас бе готов и се опита да я хване, но тя се отскубна и изчезна навън. Стилтон скочи да я догони, но Мортен го възпря:
- Остави на мен.
Втурна се след Оливия.
Откри я на улицата. Седеше до железен парапет, закрила лицето си с длани. Мортен клекна до нея. Оливия се изправи светкавично и пак побягна. Мортен хукна след нея и я настигна отново. Този път я улови за раменете, обърна я и я вкопчи в мечешка прегръдка. След известно време тя се поуспокои. Чуваше се единствено отчаяното й хлипане. Мортен я погали нежно по гърба. Ако бе видяла очите му в този момент, щеше да разбере, че не само тя е отчаяна.
Стилтон стоеше до прозореца в една от стаите. Лампите бяха изключени, а завесите - дръпнати. Виждаше самотната двойка на улицата.
Мете застана до него и също погледна навън. .
- Дали постъпихме правилно? - попита тя.
- Не знам...
Стилтон сведе глава. Премисляше десетки възможности, откакто тя го бе заговорила и бе казала, че името й е Оливия Рьонинг. Детето на Арне. Всички възможности обаче му изглеждаха неприемливи. Ден след ден неудобството се задълбочаваше и ставаше все по-трудно. Страхливец, каза си той. Постъпих като страхливец. Не смеех. Намирах хиляди извинения да мълча.
В крайна сметка се обърна към единствените, на които се доверяваше. За да не се налага да го каже той. Или поне да го каже, заобиколен от хора, способни вероятно да се справят с нещо, за което той е абсолютно неподготвен.
Мортен например.
- Е, вече е казано - констатира Мете.
- Да.
- Горкото момиче. Но е знаела, че е осиновена, нали?
- Вероятно. Нямам представа.
Стилтон вдигна глава. В момента сме безсилни пред това, помисли си и погледна към Мете.
- Обадиха ти се, докато бяхме в градината. За клиентите на Джаки ли ставаше дума? - попита той.
- Да.
- Кого откри?
- Полицай. И не само.
- Рюне Форш?
Мете се върна в кухнята. Не отговори. Ако Том си стъпи на краката, помисли си, ще се разправим с Джаки Берилунд и клиентите й заедно. Някой ден.
Стилтон сведе отново глава. Абас застана до него.
И двамата погледнаха към улицата.
Оливия все още беше в крепката прегръдка на Мортен. Той бе опрял глава върху нейната и устните му се движеха. Казаното щеше да си остане между тях. Той обаче знаеше, че това е едва началото - за нея. Началото на дълго пътуване. Тъжно и потискащо. Път, който трябва да измине сама. Той щеше да е там, ако се нуждае от него, но пътят беше неин и само неин.
Някъде по пътя, на опустяла гара, тя щеше да получи котенце от него.
ЕПИЛОГ
Тя седеше смълчана в лятната нощ. Нощ и не съвсем нощ. По-скоро среща между залеза и изгрева, окъпана в сияние, по което южняците толкова се прехласват. Чувствено и почти незабележимо за Оливия.
Тя седеше сред пясъчните дюни - сама, подпряла брадичка върху коленете си. Отдавна съзерцаваше залива. Водата се бе отдръпнала надалеч. Тази нощ щеше да настъпи високият прилив.
Оливия видя как топлото слънце потъва ниско и как луната завладява сцената зрелище с отразена светлина, по-студено, по-синьо, по-равнодушно.
През първия час успяваше някак да си събере мислите и да ги насочи към конкретни факти. Къде точно е била Аделита? Къде са намерили палтото й? Колко далеч са я отвели? Къде са разкопали пясъка? Там? Или там? Така се опитваше да възпре или поне да отложи неизбежното.
После се замисли за биологичния си баща - Нилс Венд. Който през една бурна нощ бе дошъл в залива с куфар на колелца и бе застанал на оголения от отлива пясък. Знаел ли е, че са удавили тук любимата му? Сигурно, защо ще идва иначе? Оливия осъзна, че Нилс се е прощавал с Аделита, търсел е последното място в живота й, за да се прости с нея.
Точно тук.
А тя седеше, скрита зад скалите, и го беше видяла.
Беше видяла този момент.
Сега си пое тежко дъх.
Погледна отново към морето. У нея се надигна вълна, премина през нея и тя се опита да я възпре.
Бунгалото. Той беше дошъл при нея. Да поиска мобилния й телефон. Внезапно си спомни кратък миг - как Нилс спря пред вратата и в очите му се изписа изненада. Сякаш вижда нещо неочаквано. „Аделита ли зърна в мен? За частица от секундата?“