- Какво правите тук?
- Играем си на варани!
Качи се на всъдехода с чантата в една ръка и отпрати по шосето. Отиваше в Кабуя - съседно село.
При приятел.
Има къщи и къщи. И къщата на Боскес. Единствена по рода си. Отначало била рибарска колиба, скована от бащата на Боскес преди цяла вечност. Две стаички. После семейство Родригес пораснало значително и с появата на всяко ново бебе татко Родригес построявал нова стаичка. Накрая законните доставки на дървен материал пресъхнали и се наложило да импровизира, както се изразяваше той. Използвал каквото му попадне. Метални плоскости, мрежи, понякога плавеи и отломки от продънени рибарски лодки. За него бе запазена кърмата - издатина от Южната страна, където едва се вмъкваше и се потапяше в долнопробен алкохол и в Кастанеда.
Но това беше Стария Родригес.
Родригес-младши, Боскес, в крайна сметка остана сам в къщата. Сексуалната му ориентация не му беше дала деца, а последният му любовник бе починал преди две години.
Сега Боскес беше на седемдесет и две и отдавна не чуваше цикадите.
Но беше добър приятел.
- Какво искаш да направя? С чантата? - попита той.
- Да я дадеш на Хилберто Ювисио.
- Но той не е ли полицай?
- Да, именно затова - каза Дан Нилсон. - Вярвам му. И той ми се доверява. Понякога. Не се ли върна до първи юли, дай чантата на Ювисио.
- И какво да направи той с нея?
- Да я изпрати на шведската полиция.
- Как?
- Вътре има лист. Написано е как.
- Добре.
Боскес сипа ром в чашата на Нилсон. Седяха пред забележителната къща. На нещо като веранда поради липса на по-подходяща дума. Нилсон бе отмил криво-ляво прахоляка от пътя с хладка вода. Сега отпъди с ръка рояк насекоми и вдигна чашата с рома. Както вече бе споменато, спазваше мяра във всичко, и Боскес се изненада доста, когато го попита дали има ром. Сега наблюдаваше Големия швед с известно любопитство. Положението не беше обичайно. Не само заради рома; цялото поведение на шведа не бе обичайно. Познаваше го от първия му ден тук. Нилсон нае къщата на сестра му в Мал Паис, а после я купи. Това сложи началото на дълго и сърдечно приятелство. Не, сексуалните предпочитания на Боскес не бяха заразили Нилсон. Начинът обаче, по който шведът виждаше и вършеше нещата, допадна на Боскес.
Много.
Нилсон не приемаше нищо за даденост.
Боскес - също. Различни обстоятелства го бяха научили да подхожда грижливо и внимателно към всичко, което има. То може изведнъж да изчезне. Добре е, докато го имаш, но после не остава нищо.
Като Нилсон.
Той беше тук. Спогаждаха се. Скоро няма да е тук, помисли си внезапно Боскес.
- Случило ли се е нещо?
- Да.
- Искаш ли да поговорим?
- Не.
Дан Нилсон стана и погледна към Боскес.
- Благодаря за рома.
- De nada.
Нилсон остана прав пред Боскес. Достатъчно дълго, та той да усети, че също трябва да се изправи, а щом стана, Нилсон го прегърна. Кратка прегръдка за сбогом, с каквато мъжете често се разделят. Особеното беше, че тази прегръдка бе първата помежду им.
И последната.
4.
Еднооката Вера имаше радио. Малък транзистор, намерен в казан за боклук пред къща в Дьобелнсгатан - с антена и всичко. Кутията беше счупена, но работеше. Сега седяха в Гласблосар Парк и слушаха радио „Сянка“ - програма, създадена от и за бездомници. Излъчваше се по един час седмично. Звукът стържеше малко, но всички знаеха за какво говорят. Бенсеман. „Трашкик“. За садистите, които търсят нови жертви.
Сред тях.
Да ги пребият и да пуснат филма в интернет.
Бяха на мушка.
- Трябва да сме заедно!
Мюриел го изкрещя. Беше взела нещо, което премахваше задръжките, и бе решила да изрази ясно мнението си. Перт и четиримата други по пейките я погледнаха. Заедно? Какво иска да каже?
- Какво ще рече „заедно“?
- Да сме един до друг! Да не оставаме сами... да не им даваше шанс... да ни пребият... когато сме сами...
Гласът на Мюриел се изключи мигом, когато всички се втренчиха в нея. Тя впи очи в чакъла. Вера приближи до нея и погали шарената й коса.
- Добра идея, Мюриел. Не бива да оставаме сами. Ако сме сами, ще се страхуваме и те веднага ще ни надушат. Като кучета са. Надушват страха ни и ни пребиват.