И възможно най-малко мисли.
Мисли за това, което е бил някога. В друг живот, в друга вселена, преди да удари първата мълния. Онази, която разруши всякаква възможност за нормален живот и създаде верижна реакция от съсипия и хаос, а накрая и първата психоза. И адът след нея. Когато стана съвсем различен човек. Човек, който успешно и съзнателно унищожи социалната си мрежа. За да потъне. Да забрави.
Да напусне всичко.
Това се случи преди шест години - номинално. За Йеле беше далеч по-отдавна. За него всяка изминала година изтриваше все по-незаличимо обичайните представи за време. Той съществуваше в безвременно нищо. Вземаше списание, продаваше списания, ядеше нещо понякога, търсеше сравнително безопасни места за нощуване. Места, където ще го оставят на мира. Където никой няма да се бие, да пее или да сънува шумно ужасяващи кошмари. Преди време бе открил стара дървена барака с хлътнал покрив в околностите на града и далеч от отъпканите пътеки.
Място, където може да умре, когато настъпи моментът.
Сега отиваше натам.
Телевизионният екран беше на стената на оскъдно мебелирана стая. Доста широк екран. Сега четиресет и два инчов екран може да се купи на безценица. Особено ако не придиряш откъде го купуваш. Така този телевизор се бе озовал тук, където го гледаха двамата младежи с якета с качулки. Единият превключваше трескаво каналите. Внезапно другият посочи.
- Хей! Гледай!
На екрана се виждаше мъж, когото бомбардират с ритници.
- Човече! Това е онзи от парка! Нашият филм, мамка му!
Няколко секунди по-късно се появи водеща и представи актуална програма, сменила друга в последния момент.
- Видяхте кратък откъс от спорните видеозаписи с насилнически сцени, разпространени в сайта „Трашкик“. След малко ще обсъдим темата в студиото.
Махна с ръка към кулисите.
- Гостува ни известна журналистка, която от години пише за значими социални проблеми: наркотици, бизнес с компаньонки, трафик на хора... Сега тя подготвя поредица от статии за насилието и младежите. Ева Карлсен!
В студиото влезе жена, облечена в черни джинси, черно яке и бяла тениска отдолу. Русата й коса бе прибрана във висока опашка, а практично високите й обувки носеха тяло в добра физическа форма. Наближаваше петдесетте и знаеше какво прави. Без никакво усилие създаваше усещане за авторитетно присъствие.
Карлсен седна на фотьойла в студиото.
- Добре дошла. Преди няколко години написа книга, привлякла вниманието на обществеността. Разглеждаше въпроса за бизнеса с компаньонки в Швеция, като „ компаньонка “ всъщност е евфемизъм за луксозна проститутка. Сега се съсредоточаваш върху младежкото насилие. Ето как представяш новата си поредица статии...
Водещата вдигна вестник.
- Мъчителната тревога е майка на злото, а насилието е вик за помощ от дете, изгубило посоката. Безпътицата е почвата, подхранваща безпричинното младежко насилие, на което сме свидетели днес. Тревогата се задълбочава в общество, където не сме необходими.
Водещата остави вестника.
- Силни думи. Наистина ли положението е толкова сериозно?
- Да и не. С думите „ безпричинно младежко насилие “ имам предвид, разбира се, конкретни прояви на насилие, а извършителите са конкретни лица. Не всички млади хора се поддават на агресията, напротив - насилниците са сравнително малобройна група.
- Но всички сме шокирани от записите, показващи как пребиват бездомници. Кои са те? Хората, които го правят?
- Това са малтретирани деца, които никога не са имали възможност да развият чувство за емпатия. Защото светът на възрастните ги е предал. Сега реагират на преживяното и изливат гнева си върху жертви, които смятат за още по-безполезни от тях самите. В този случай - бездомните.
- Що за дивотии, мамка му!
Реагира момчето с тъмнозеленото яке. Приятелят му посегна към дистанционното.
- Чакай! Искам да чуя това!
На екрана водещата поклати леко глава.
- Кой е виновникът тогава? - попита тя.
- Всички ние. Всеки от нас, участвал в създаването на общество, където децата остават толкова далеч от спасителните мрежи, че се превръщат в зверове.