- И как можем да поправим грешката според теб? Поправима ли е изобщо?
- Въпросът е политически. Основният фактор е как обществото използва ресурсите си. Мога да опиша само какво се случва и какъв е резултатът.
- Отблъскващи видеозаписи в интернет?
- И това.
Младежът изключи телевизора. Когато остави дистанционното върху масичката, ръкавът му оголи малка татуировка на китката. Две букви, вписани в кръг: ДБ.
- Как се казва кучката? - попита приятелят му.
- Карлсен. Хайде! Да се омитаме към Орща!
Едуард Хопър би го нарисувал, ако беше жив и беше швед. И ако тази вечер се намираше на изток от Стокхолм в гората до езерото Ярла.
Щеше да нарисува пейзажа.
Да улови светлината от самотния фенер високо върху метален стълб; щеше да нарисува как мекото жълто сияние озарява дългото безлюдно шосе, асфалта, пустотата, приглушените зелени сенки на дърветата и току до самия предел на светлия ореол - самотна фигура на мъж, слабоват, висок, леко прегърбен, готов да прекрачи в полето от светлина... или не. Би останал доволен от картината.
Или не.
Навярно щеше да се притесни защо моделът му внезапно излиза от шосето и изчезва в гората. И оставя след себе си -разочаровайки живописеца - пуст път.
На изчезналия модел му беше все едно.
Вървеше към нощното си убежище. Бараката с хлътнал покрив зад някогашното депо за тежки машини. Където имаше някакъв навес да го пази от дъжда, стени - да го пазят от вятъра, и под - от най-лошия студ. Нямаше осветление, но за какво би му послужило? Знаеше как изглежда бараката отвътре. Но отдавна бе забравил как изглеждаше самият той.
Спеше тук.
В добри дни.
В лоши като днешния то изпълзяваше навън. Онова, което не искаше да вижда. Не го безпокояха плъховете, хлебарките и паяците. Гадинките можеха да си щъкат, колкото си искат. Другото изпълзяваше от него.
От случилото се много, много отдавна.
И с него не можеше да се справи.
Не можеше да го убие с камък, да го стресне с рязко движение. Не можеше дори да го убие с крясъци. Макар да се опитваше - както тази вечер - да прогони влечугото с крясъци, знаеше, че е безполезно.
Не можеш да убиеш миналото с крясъци.
Дори цял час да крещиш с пълно гърло. Просто унищожаваш гласните си струни. Когато стигнеш дотам, използваш последното, което искаш да използваш, защото знаеш, че ти помага и същевременно те погубва.
Пиеш лекарства.
Халдол и стезолид.
Които убиват влечугото и смълчават крясъците. И ампутират още една част от достойнството ти.
После губиш свяст.
5.
Заливът имаше същата форма както тогава. Скалите се издигаха там, където се бяха издигали. Брегът се извиваше като дъга край същата гъста гора. При отлив все още пресъхваше далеч навътре към морето. В това отношение нищо не се бе променило в Хеслевикарна двайсет и три години по-късно. Мястото и сега беше красиво и спокойно. Всеки, дошъл да му се наслади днес, едва ли би могъл да си представи какво се е случило тогава.
Точно тук, в нощта на високия прилив.
Той излезе от зоната за пристигащи на гьотеборгското летище „Ландветер“ с късо кожено сако и черни джинси. Беше се преоблякъл в тоалетната. Не носеше нищо и тръгна право към рампата на такситата. Имигрант с вид на човек, който би предпочел да е в леглото, се измъкна от първото такси и отвори задната врата.
Дан Нилсон седна в колата.
- Централна гара.
До Стрьомстад нагоре по брега щеше да пътува с влак.
Усещаше се още щом големият червен ферибот напуснеше убежището на пристана. Тягата на люлеещата се вода. Влошаваше се с всяка измината морска миля. Тук цялото Северно море се блъскаше в сушата. Когато вятърът достигна девет-десет метра в секунда, стомахът на Оливия се разбунтува. Обикновено не страдаше от морска болест. Беше плавала често в лодката на родителите си, главно в Стокхолмския архипелаг, но дори там понякога духаше силен вятър. Призляваше й единствено при мъртво вълнение с дълги вълни.
Като сега.
Провери къде е тоалетната. Вляво, срещу столовата. Нямаше да плават дълго; вероятно щеше да издържи. Купи си кафе и канелена бисквита, както обикновено се прави на ферибот, и седна до един от големите прозорци. Бе любопитна да види как изглежда архипелагът откъм западния бряг, толкова различен от обичайната й гледна точка от изток. Тук скалите бяха ниски, изгладени от вятъра, тъмни.
Опасни, помисли си тя, когато видя как вълните се блъскат в едва различимия риф.