Пак и пак.
И пак.
Не видяха как няколко от малкото останали зъби на Бенсеман се забиват в бузите му и се подават от другата страна. Виждаха обаче как едрият северняк се опитва да заслони очите си.
Очите, с които четеше.
Мюриел се разплака тихо и притисна уста в осеяната с белези свивка на лакътя си. Всяка частица на излинялото й тяло трепереше. Перт я улови за ръката и я издърпа настрани от гнусната сцена. Нищо не можеха да направят. Всъщност можеха - да се обадят на полицията, помисли си Перт, и бързо повлече Мюриел към Лидингьовеген.
Чакаха доста, докато се появи първата кола. Перт и Мюриел се разкрещяха и размахаха ръце, когато приближи на петдесетина метра. В резултат колата се отклони рязко към средата на платното и профуча край тях.
- Проклетници! - извика Мюриел след тях.
Съпругата на следващия шофьор седеше до него - безупречно гримирана и коафирана госпожа във вишневочервена рокля. Посочи предното стъкло.
- Внимавай да не сгазиш наркоманите. Пил си!
И сивият „Ягуар“ също отпраши напред.
Когато дланите на Бенсеман бяха стъпкани на кървава каша, последните слънчеви лъчи догаряха над залива. Младежът с мобилния телефон изключи камерата, а другарят му взе скритата кутия с бира на бездомника.
Избягаха.
Оставиха зад себе си залеза и едрия северняк на земята. Смазаните му пръсти дълбаеха немощно чакъла, очите му бяха затворени. „Портокал с часовников механизъм“ - заглавието на книгата бе последната мисъл, завъртяла се в ума на Бенсеман. Но кой, по дяволите, беше авторът? После ръката спря да се движи.
1.
Смъкнатата завивка бе разголила бедрата й. Грапав, топъл език ближеше кожата й. Погъделичка я и тя се размърда в съня си. Езикът се плъзна по дребна драскотина върху крака й, тя се изправи в леглото и отблъсна котката.
- Не!
Всъщност не го каза на нея, а на будилника. Беше се успала. Катастрофално. На всичкото отгоре дъвката й бе паднала от нощната масичка и лепнеше по дългата й черна коса. На косъм от бедствието.
Скочи от леглото.
Едночасовото закъснение обърка целия й сутрешен график. Способността й да отмята множество задачи наведнъж бе подложена на изпитание. Особено в кухнята - млякото за кафето й аха да кипне точно когато препечената филийка започна да прегаря; босият й десен крак настъпи прозрачен котешки бълвоч и в същия момент й се обади непоносимо фамилиарен търговец, който предъвка собственото й име и гарантира, че не иска да продава нищо, а просто я кани на курс по финансово консултиране.
Вече почти стопроцентово бедствие.
С изопнати нерви Оливия Рьонинг излетя през вратата и излезе на Сконегатан. Без грим, с дълга коса, прибрана в далечно подобие на кок. Под разкопчаното й леко велурено сако се виждаше жълта тениска с поразнищен ръб; крачолите на избелелите й джинси завършваха с чифт износени сандали.
Денят беше слънчев.
Тя спря за момент да прецени накъде да тръгне. Кой е най-прекият път? Надясно. Подтичвайки, погледна мимоходом към таблото за новини пред супермаркета: „Пребиха още един несретник“.
Продължи на бегом към паркираната си кола. Трябваше да стигне до Сьоренторп в Улриксдал, където се намираше Полицейският колеж. Беше на двайсет и две и учеше там вече трети семестър. След шест месеца щеше да кандидатства за стажант в някой от стокхолмските участъци. След още шест щеше да стане полицай.
Позадъхана, тя наближи белия „Мустанг“ и извади ключовете за колата - наследство от баща й Арне, починал от рак преди четири години. Модел 1988 със сгъваем покрив, червена кожена тапицерия, автоматик и четирицилиндров двигател, боботещ като осемцилиндров. Зеницата на окото на баща й. Вече нейно притежание. Не в изрядно състояние - налагаше се да облепя задното стъкло с изолирбанд и тук-там боята бе олющена. Ала обикновено минаваше гладко техническия преглед.
Тя обичаше колата.
С няколко отработени движения смъкна гюрука и седна зад волана. Почти винаги забелязваше едно и също - миризма; за секунда-две. Не от тапицерията, а от баща й; вътре се усещаше полъх от Арне. После изчезваше мигом.
Тя включи слушалките в мобилния си телефон, избра Бон Ивер, завъртя ключа в стартера и потегли.
Лятната ваканция наближаваше.
Новият тираж на „Местоположение Стокхолм“ - списанието за бездомните - бе готов за продажба. Брой 166. Принцеса Виктория красеше корицата, имаше интервюта със „Сахара Хотнайтс“ и Йенс Лапидус. Издателският офис на Крукмакаргатан 34 беше пълен с бездомни търговци, които се снабдяваха с екземпляри от новия брой. Купуваха ги по двайсет крони - половин продажна цена - и задържаха разликата.