Какво, по дяволите?
Грейди се обърна и видя, че е седнал сред редица празни модернистични столове в нещо като чакалня. Носеше единствения си костюм, мокасини и късметлийската си вратовръзка — онази с хелиевите атоми. Улови отражението си в огледална стена. Това беше същият костюм, с който преди три години се бе явил на интервюто за спонсорството — с други думи: последния път, в който бе носил костюм. Либи му беше помогнала да го избере. За да изглежда нормално. Косата му също бе подстригана. Освен това бе гладко избръснат.
Грейди провери съдържанието на джобовете си. В един от тях откри бележка, изписана с красивия почерк на Лиди. „Късмет! ☺“, пожелаваше бележката.
Какво, по дяволите?
Красив млад мъж, седнал зад вградено рецепционистко бюро, му кимна.
— Господин Хедрик ви очаква, господин Грейди.
Грейди колебливо се обърна към него. Социалните норми изискваха той да се надигне веднага. Но наместо това той повдигна показалец.
— Изчакайте за момент.
— Желаете ли вода или кафе?
Грейди бавно си пое дъх, за да се успокои.
— Не, благодаря ви. Аз…
Той трескаво обмисляше възможните научни обяснения. Появата му тук бе необяснима. Само преди мигове той бе вързан край готвеща се да избухне бомба. Дали това не беше халюцинация, лебедовата песен на невроните в мозъка му? Все пак времето беше нещо относително. Мигът на биологичната му смърт можеше да му се стори разтеглен в минути.
Ученият се огледа. Всичко изглеждаше напълно реално и убедително.
— Добре ли сте, господин Грейди?
Самият той не можеше да каже със сигурност.
— Струва ми се, че е напълно възможно да умирам.
— Простете?
Грейди отново си пое дъх.
— С кого трябва да се срещна?
— С господин Хедрик, сър. Сега ще ви пусна.
Помощникът натисна някакъв клавиш; едни от двойните врати се отвориха. Зад тях изникна огромен и пищен кабинет.
— Заповядайте. — Младият мъж се усмихна. — Ще поръчам да ви донесат вода.
Грейди кимна, благодари и се изправи. С пореден дълбок дъх се отправи към вратата, за да прекрачи прага на най-разкошния кабинет, който някога бе съзирал. Панорамните прозорци откриваха смайваща гледка, сред която ясно личеше Сиърс Тауър — или Уилис Тауър, или както я наричаха днес. Чикаго. Той се намираше в Чикаго. Спомни си, че се бе срещнал със спонсорския комитет именно в Чикаго. Но не в това място.
Кабинетът лесно можеше да послужи за малък хангар. Той имаше няколко изхода, понастоящем затворени. Деветметрови тавани и модерни дървени стени — една от които имаше голяма кръгла емблема, изобразяваща човешка глава, в която на мястото на мозъка разцъфваше дърво. В горната част стояха буквите Б, К и Т, а долната ѝ част бе обгърната от латинска фраза: SCIENTIA POTENTIA EST.
Знанието е сила.
Под емблемата стоеше красив европеец със скъп костюм. Пред него се издигаше модерно бюро, отрупано с екзотични сувенири: сложни викториански часовници, механични приспособления, детайлни скулптури и декоративни ДНК нишки. Огромни полупрозрачни монитори бяха разположени над и зад него. Те показваха различни изображения и дигитални карти на света. Дисплеите изглеждаха невъзможно тънки, а изображенията им — съвсем реални.
Мъжът направи знак на посетителя си да се приближи.
— Господин Грейди, радвам се, че най-сетне получавам възможността да се срещна с вас. Толкова много съм чел за живота и работата ви, че имам чувството, че ви познавам лично. Заповядайте, седнете. Ще желаете ли нещо?
Грейди все още стоеше край прага.
— Просто се опитвам да разбера какво става.
Мъжът кимна:
— Известно ми е, че това може да бъде объркващо.
— Бихте ли ми напомнили кой сте вие и защо точно съм тук?
— Казвам се Греъм Хедрик и съм директор на Федералното бюро за контрол над технологиите. Позволете ми да ви поздравя, Джон… Нали мога да се обръщам към вас така?
Грейди кимна разсеяно.
— Разбира се, ня… Почакайте. Федералното бюро…?
— Федералното бюро за контрол над технологиите. Ние следяхме работата ви с голям интерес. Антигравитация. Това се казва забележително постижение. Дори необикновено. Нищо чудно това да се окаже най-важното откритие на нашата епоха. Имате пълните основания да се гордеете.
Мъжки глас прозвуча от дясната му страна и го сепна:
— Водата ви, господин Грейди.
Грейди се обърна и видя хуманоиден робот да стои край него: изящно създание с меки, гумирани пръсти, обвито в бяла пластмаса. Лицето му се състоеше единствено от красиви турмалинови очи, които сияеха меко и се взираха в него.
Ученият сведе поглед към чашата в ръката му и механично я взе.
Хедрик го наблюдаваше внимателно.