— Мно’о добре. Ше изпратим някой да информира брат ни и да ни настигне с провизии — Мурадин метна на рамо секирата си и се огледа. — Накъде е тръгнала Ордата?
Лотар се обърна към Кадгар, който се усмихна доволно. После сви рамене и посочи на юг.
— Поели са към Блекрок Спайър — заяви Кърдран, скачайки от грифона си близо до мястото, където Лотар и лейтенанта му седяха около огъня.
С тях бяха и други джуджета Уайлдхамър, които бяха дошли да докладват.
— Блекрок Спайър? Сигурен ли си? — попита Мурадин.
Туралиън беше забелязал, че Уайлдхамър не се спогаждат особено добре с Бронзбиърд. Не, това не беше съвсем така. Те бяха като едни вироглави деца, мислеше си той, обичаха се, но не пропускаха възможност да се заядат или изфукат.
— Разбира се, че съм сигурен! — сопна се Кърдран, а Скай’рий изграчи предупредително зад него. — Проследих ги все пак, нъл’? — на лицето му светна закачлив поглед. — Или предпочиташ да се увериш с очите си?
Мурадин и Бран стояха до него и пребледняха, отстъпиха назад, а Кърдран се изсмя злорадо. Джуджетата Бронзбиърд обичаха да летят толкова, колкото Уайлдхамър да се спускат под земята, което значеше точно никак.
— Блекрок Спайър — замисли се Лотар. — Това е крепостта на върха на планината, нали?
Останалите кимнаха.
— Стабилна позиция — призна той. — Околността им дава много преимущества, крепостта е здрава и лесно може да се отбранява от съседните планини, вероятно могат да контролират и проходите.
Той поклати глава.
— Който и да е водачът им, определено знае какво прави. Няма да ни е лесно.
— М-да, и мястото е прокълнато — добави Мурадин.
— Тъй е — продължи джуджето, когато всички се обърнаха към него, а Туралиън забеляза, че Бран и Кърдран кимат утвърдително. — Наш’те Тъмни Железни брат’чеди… — той спря, за да се изплюе от лошия привкус на самото им име — са построили тая крепост, но сега там, под повърхността, живее нещо мно’о по-тъмно.
Той и останалите джуджета потръпнаха.
— Ако там има нещо друго, явно не пречи на орките — отбеляза Лотар. — Ако се прикрият там, ще ни е трудно да пробием защитата им.
— Но можем да го направим — изненада го с думите си Туралиън. — Разполагаме с числеността и уменията да ги победим.
Лотар му се усмихна.
— Да, можем да го направим — съгласи се той. — Ще е предизвикателство, но обикновено е така, когато си струва.
Той понечи да каже още нещо, когато дочуха познатия шум от скърцане на броня и се обърнаха, за да видят мъжа, който яздеше към тях. Бронята му бе очукана, но все още блестеше, а на гърдите му бе изписан същият символ, който носеше Туралиън — образът на Сребърната ръка. Когато ездачът се приближи, пламъците осветиха огненочервената му коса и брада.
— Утър! — Лотар се изправи и подаде ръка на паладина, който я стисна здраво.
— Милорд — отвърна Утър.
Той стисна и ръката на Туралиън и кимна към останалите.
— Дойдохме възможно най-бързо.
— Лордерон чист ли е? — попита Кадгар, когато Утър седна на един камък до тях. Изглеждаше уморен.
— Чист е — отвърна той, а в буреносно сините му очи проблесна тиха гордост. — С другарите ми се погрижихме за това. Нито един орк не остана там, както и в околните планини.
За миг Туралиън усети остра болка при мисълта, че е трябвало да бъде с хората на Ордена. Но той бе получил друга задача от самия Фейол и изпълняваше същите задължения като Утър и другите паладини.
— Чудесно — Лотар се усмихна. — И пристигаш много навреме, сър Утър. Тъкмо открихме последното местоположение на орките и ще го достигнем за…?
Той се обърна към джуджетата братя до него. Те познаваха региона най-добре и можеха по-точно да преценят разстоянието.
— Пет дни — отвърна Бран, след като се замисли за миг. — Сти’а да не ни изненадат с нещо по пътя.
Той вдигна очи към брат си и кимна.
— И ако ше ’одиш в Блекрок, ние идваме с теб. Ня’а те оставим да се биеш срещу ония сам.
— Не забелязах ник’ви засади — отбеляза Кърдран и се намръщи, като че ли някой се бе усъмнил в разузнаваческите му способности. — Цялата Орда се придвижва стабилно към крепостта.
Той погледна към Лотар, сякаш предвиждаше следващия му въпрос.