Поне порталът бе в безопасност. Ренд и Мейм Блекхенд бяха оцелели след сблъсъка с Гул’дан и атаката на Алианса, както и още някои орки от клана им. Те бяха изпратили разузнавач до Дуумхамър, който го бе открил по пътя му към Каз Модан. Тогава Военачалника му бе предал заповедта си братята да се присъединят към останалите от клана си при портала. Той все още не им вярваше напълно, но те поне бяха доказали предаността си към Ордата, а той имаше нужда от силни воини, които да пазят входа към Дренор. Не че някога би си помислил да бяга, дори битката да се обърне срещу тях.
Той отново кимна към огрите. После се отдръпна от терасата и се запъти надолу към равнината, където го чакаше битка.
Алианса не бе подготвен за атаката на орките. Точно както Дуумхамър се надяваше, човеците се бяха позиционирали за обсада, очакваха орките да се появяват поотделно и се надяваха лесно да елиминират онези, които бяха достатъчно глупави да преминат извън защитните скали, които опасваха самата планина Блекрок. Атаката на Дуумхамър ги хвана напълно неподготвени.
— Орки! — извика един войник и се затича към Лотар и лейтенантите му. — Достигнаха до позициите ни!
— Какво?
Лотар пришпори коня си в галоп към черната долина, където беше разпределил по-голямата част от войските на Алианса. Туралиън и останалите го последваха.
И наистина, когато приближи челните редици, дочу познатият шум от битка. И после ги видя. Те бяха орки, но такива, каквито не бе виждал досега. Огромните създания имаха дебели ръце и крака, косата им бе заострена на шипове, които стърчаха нагоре като гребен на птица или грива на кон. Нямаха брони, телата им бяха частично покрити, носеха кожени ботуши и бясно размахваха оръжия, удряйки и пронизвайки всичко около тях. Зелената им кожа бе покрита с татуировки и повечето имаха дребни парченца метал или нещо наподобяващо кости, втъкнати в дупки по ушите, носа, веждите, устните и дори зърната на гърдите им. Те бяха диваци, а мъжете на Алианса падаха под неудържимата им атака.
— Утър! — извика Лотар и паладинът веднага се отзова.
Той насочи меча си към орките и това бе достатъчно. Паладинът кимна, даде знак на останалите членове на Сребърната ръка да го последват, намести шлема и вдигна високо чука си.
— В името на Светлината! — извика Утър, а около него и оръжието му се появи сияние. — Няма да пощадим живота на тези зверове!
Той се хвърли в схватка, а чукът му се стовари върху главата на първия орк и разби черепа му.
Небето тук както винаги беше покрито с облаци и сажди и хвърляше тежки сенки и окървавена светлина навсякъде. Но не и сега. Облаците се разсеяха и от небето се спусна чист слънчев лъч, който обля Утър, докато напредваше сред събралата се Орда. Паладинът се превърна във фигура от чиста светлина — величествена и ужасяваща, а всеки негов удар разбиваше орките от ляво и дясно.
Другите паладини го последваха, облени от неговата светлина. Орденът на Сребърната ръка се беше разраснал през последните няколко месеца и сега наброяваше дванадесет мъже под командването на Утър, без да се брои Туралиън. Тази дузина се хвърли в битката, чуковете и мечовете им заблестяха от вярата им и останалите войници на Алианса отстъпиха, за да им осигурят повече пространство.
Орките се обърнаха и се изправиха срещу новите си противници. Битката беше жестока — диваци срещу фанатици, татуировки и пиърсинг срещу блестяща броня. Но орките бяха достатъчно силни и обезумели, за да не усещат болка. Паладините бяха изпълнени с праведна ярост и силата на вярата си, а светлите им аури принуждаваха повечето орки при атака да се извръщат настрани. С това предимство паладините успяха да обградят орките и да ги посекат един по един.
— Добра работа — каза Лотар и в същия миг при него пристигна друг караул.
„Какво сега?“, зачуди се Лотар. „Още една атака?“
— Още една атака! — извика войникът, повтаряйки мисълта му. — Този път на запад!
— Проклети да са! — измърмори Лотар, пришпори отново коня си и пое в указаната посока.