Той не изпускаше от очи уорлока, удостоявайки с много кратък остър поглед тромавия му подчинен. Както повечето орки, Дуумхамър цял живот се беше бил с огри. Той бе отвратен, когато Блекхенд сключи съюз с чудовищните създания, макар и да признаваше ползата им в битка. Но така или иначе, нито ги харесваше, нито им вярваше. А Чо’гал бе по-ужасен от повечето. Той бе от онази рядка порода двуглави огри, които притежаваха повече разум от дивите си братя. Чо’гал бе магьосник по призвание и самата идея да бъде предоставена подобна мощ на огър изпълваше Дуумхамър с ужас. Освен това Чо’гал бе получил властта над клана Туайлайт Хамър и показваше фанатизма, присъщ на орките, които го следваха. Това правеше двуглавото същество още по-опасно. Дуумхамър нямаше да допусне да разкрие опасенията си, но винаги държеше здраво чука си в присъствието на огъра-магьосник.
— Още не съм, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан, когато спря до него.
Уорлокът изглеждаше залинял, но като цяло добре, като се има предвид, че бе прекарал в сън няколко месеца.
— Но поне успях да се отърся от всички ефекти на дългия си сън. И нося страхотни новини, които получих в това състояние.
— Така ли? Сънят ти те е дарил с мъдрост?
— Показа ми пътя към невероятна сила — призна Гул’дан, а бистрите му очи бяха изпълнени с алчност.
Но Дуумхамър знаеше, че това не е обикновена алчност, не и за женска, за хубава храна или богатство. Гул’дан мислеше единствено за сила и бе готов да направи всичко, за да я получи. Действията му в родния им свят бяха ясно свидетелство за това.
— Сила за теб или за Ордата? — попита Дуумхамър.
— И за двете — отвърна уорлокът. Гласът му се снижи до лукав шепот. — Видях място, неописуемо древно, по-старо дори от свещената планина в родината ни. То се намира дълбоко под вълните и в него се намира сила, която може да преобрази този свят. Можем да я получим и никой няма да може да ни се опълчи!
— Никой не може да ни се опълчи сега! — изрева Дуумхамър. — И предпочитам почтената сила на чука и секирата пред това магьосничество, което си открил. Спомни си какво причини на земята ни с твоите измами, какво причини на хората ни последния път! Няма да ти позволя да ги покваряваш повече или да петниш този нов свят, точно когато сме започнали да го завладяваме!
— Това е много по-голямо от желанията ти — отсече уорлокът, а избликът му пропъди последния намек от престореното му подчинение. — Съдбата ми лежи под водата и ти не можеш да ме спреш! Ордата е само първата стъпка от пътя на хората ни и аз съм този, който ще ги поведе отвъд този свят, а не ти!
— Внимавай, вещерче — отвърна Дуумхамър, допирайки леко чука си върху бузата на Гул’дан. — Спомни си какво се случи със Съвета ти в сянка. Мога още сега да ти строша черепа, пък да видим после къде лежи съдбата ти!
Той заплашително изгледа внушителния Чо’гал.
— И не си мисли, че това противно нещо ще те спаси — озъби се и вдигна високо чука си. После избухна в смях, когато огърът отстъпи, а по двете му лица се изписа искрен страх. — И преди съм убивал огри, убивал съм дори грон. Мога да го направя отново.
Дуумхамър се наведе по-близо.
— Твоите цели вече нямат никакво значение. От значение е само Ордата.
За миг той забеляза гневен блясък в очите на Гул’дан и помисли, че уорлокът може да не се предаде. И част от него се изпълни с радост. Както всички орки, Дуумхамър винаги се бе прекланял пред шаманите, но тези уорлоци бяха различни. Силата им идваше не от елементите или от духовете на предците, а от някакъв друг, ужасен източник. Точно тяхната магия превърна здравите кафяви орки в ужасни зелени същества, донесе смъртта на родния им свят и ги принуди да дойдат тук, за да оцелеят. Гул’дан беше техен водач, техен създател и засега най-мощният, най-лукавият и най-егоистичният от всички. Дуумхамър оценяваше ползата на уорлоците за Ордата, но все пак усещаше, че всички щяха да са много по-добре без тях. Може би Гул’дан видя това в очите му, защото гневът му с неохота се замени с предпазливост и уважение.
— Разбира се, велики Дуумхамър — каза уорлокът и склони глава. — Вие сте прав. Ордата трябва да бъде на първо място.
Той се усмихна, напълно превъзмогнал страха си, а гневът му явно бе изчезнал или поне за пореден път бе надълбоко скрит.
— Имам много идеи как да осигурим победите си. Но първо ще ви осигуря воините, които обещах — неудържими, но под ваш пълен контрол.