Кадгар размени поглед с Туралиън, Утър и братята Бронзбиърд. Това трябва да е Тъмния портал.
— Информирайте хората — каза спокойно Туралиън, изваждайки меча на Лотар с една ръка и повдигайки чука си с другата. — Ще атакуваме веднага.
Кадгар отново се изуми от промяната у приятеля си за последните няколко месеца. Туралиън беше станал по-строг, по-решителен и по-сигурен в себе си. От неопитен младеж се бе превърнал в закален воин и опитен командир. Но след смъртта на Лотар около него се бе появила някаква аура — някакво чувство на спокойствие, мъдрост и дори величественост. Утър и останалите паладини излъчваха нещо подобно, но бяха някак си по-дистанцирани, като че ли стояха над проблемите на този свят. Туралиън изглеждаше много по-земен и по-свързан със заобикалящата го среда. Това бе магия, която Кадгар не познаваше, но уважаваше безусловно. В много отношения бе пълна противоположност на неговата магия, която се изразяваше в контрол на елементите и другите сили. Туралиън не контролираше нищо. Той се отваряше към същите сили и получаваше достъп до тях с по-малко усилия и повече финес от един магьосник.
Войниците бяха готови и всички се заизнизваха напред, водейки конете бавно и внимателно, за да не вдигат шум по твърдия червен камък. Скалата леко се издигна и изведнъж рязко се спусна към една дълбока долина, отсрещните скали около която бяха още по-високи. В центъра на долината, както бе докладвал разузнавачът, се издигаше масивна порта, която не се крепеше на никакви стени или други структури. Стоеше си сама и Кадгар зяпна, когато успя да я види напълно.
Тъмния портал — не можеше да бъде друго — беше висок поне тридесет метра и почти толкова широк, и бе изкован от зеленикавосив камък. От двете му страни бяха изваяни ръбати, завъртени фигури, в основата им имаше намръщени черепи, а по краищата им бяха грубо изсечени два зловещо извити шипа. Централната част започваше с груб орнаментиран ръб, а над него продължаваше изчистена, без други украси. Четири широки стъпала водеха до самия портал, който светеше в зелено и черно и пращеше от енергия. Кадгар го почувства като водовъртеж, който излъчва енергия и някакво странно чувство за далечно разстояние. Той усети как се протяга, прониква в земята и засмуква енергийните й нишки в зиналата си паст.
Орките се суетяха пред портала, сякаш не бяха сигурни какво да правят. Бяха повече от тези, които бяха проследили, и явно Туралиън се бе оказал прав — Дуумхамър е оставил част от хората си да пазят портала. Но войниците на Алианса ги превъзхождаха числено. А орките бяха разпръснати на групи, като че ли вече нямаха причина да бъдат заедно и се бяха скупчили като отделни семейства или ловни хайки. Това не беше армия, а сбор на малки групи.
— Сега! — извика Туралиън и се спусна от ръба на скалата.
Плъзна се по дългия склон и едва не се приземи върху няколкото орки, които седяха накрая. Мечът на Лотар се засили напред и прободе единия орк, докато чукът на Туралиън се стовари върху втори и разби черепа му, отблъсквайки го върху първия, който се освободи от меча и се свлече на земята. Утър и паладините го бяха последвали и обградиха Туралиън, който се изправи и се спусна към следващите орки. Армията на Алианса бе плътно зад тях.
Кадгар знаеше, че не е толкова добър с оръжие, колкото с магията си и остана на ръба на скалата заедно с останалите магьосници. Битката беше бърза и решителна. Лотар и Туралиън бяха сплотили войските на Алианса в една мощна единна сила и сега те се биеха като един — всички мъже обединяваха усилия за една обща цел. Копиеносците отбраняваха воините с мечове и секири, а стрелците наблюдаваха всички и при нужда помагаха от разстояние. Орките бяха твърде дезорганизирани и всяка група се бореше поотделно. Това улесни Туралиън, който насочваше хората си към една група и после към друга група орки и или ги избиваха, или ги пленяваха.
Последователно той напредваше през долината, покосявайки орк след орк, и колкото биваха оковавани във вериги, толкова оставаха да лежат мъртви на земята. През това време голяма част от орки, рицари на смъртта и други бяха избягали през портала, вместо да останат, за да срещнат смъртта си или да бъдат пленени. Само една малка раздробена група остана да помага на орките, предпочели да избягат.
Накрая Туралиън стигна до самите стъпалата към портала. Двама едри мускулести орки стояха на най-горното стъпало и размахваха огромни, назъбени секири. Навсякъде по тях — косите, носовете, ушите, веждите, както и от броните им висяха различни медали и кости, а косите им бяха вдигнати под формата на къси тъмни шипове, сякаш също бяха оръжие. Единият имаше окървавени превръзки около крака и лявото си рамо. Въпреки това и двамата изглеждаха уверени и устремени към победа, очевидно равнодушни към погрома на водача си.