Дуумхамър бавно кимна.
— Много добре — изръмжа той. — Не бих пренебрегнал нищо, което може да подсигури успеха ни.
Той се обърна, освобождавайки уорлока и неговия лейтенант, а Гул’дан разбра намека, поклони се и се оттегли, плътно следван от Чо’гал. Дуумхамър знаеше, че трябва много внимателно да ги наблюдава. Гул’дан нямаше да преглътне толкова лесно обидата, нито пък щеше да позволи да бъде контролиран дълго време. Но докато прекрачи границата, магията му щеше да е от помощ и Дуумхамър щеше да се възползва от нея. Колкото по-скоро се справят със съпротивата, толкова по-бързо хората му ще могат да захвърлят оръжията, за да построят нови домове за семействата си.
Така замислен, той потърси един от лейтенантите си и най-накрая го откри в някогашна тържествена зала, където пируваше с каквото ядене и пиене бе открил.
— Зулухед!
Оркският шаман вдигна очи, когато Дуумхамър изкрещя името му, бързо се изправи и захвърли бокала и чинията пред себе си. Макар да беше стар, слаб и съсухрен, под проскубаните му сиви плитки все още проблясваха остри червено-кафяви очи.
— Дуумхамър.
За разлика от Гул’дан, Зулухед не хленчеше и не се кланяше, и Дуумхамър го уважаваше за това. Но пък той бе водач по право — вожд на клана Драгънмоу15. Освен това беше и шаман, и то единственият шаман, който бе дошъл с Ордата. И точно тези негови способности представляваха особен интерес за Дуумхамър.
— Как върви работата?
Дуумхамър не си губеше времето в любезности, макар че прие бокала, който му бе поднесен. Виното наистина беше добро, а следите от човешка кръв в него само допълваха приятния вкус.
— Все същото — отвърна вождът на Драгънмоу, а по лицето му се четеше пълно отвращение.
Преди месеци Зулухед беше споделил с Дуумхамър странните видения, които го измъчваха. Видения за една определена планинска верига и огромното богатство, което се намира дълбоко под нея… богатство на сила. Дуумхамър уважаваше стария вожд и помнеше силата на виденията на шаманите в родния си свят. Той бе приел молбата на Зулухед да поведе клана си в търсене на тази планина и богатството, което крие. Отне им седмици, но най-накрая кланът Драгънмоу беше успял да открие дълбока пещера, а в нея — странен обект… златен диск, който нарекоха Демонична душа16. Въпреки че Дуумхамър не беше виждал артефакта с очите си, Зулухед го беше уверил, че е на огромна възраст и излъчва невероятна енергия. За съжаление, се оказа твърде трудно да се сдобият със силата, която съдържа.
— Увери ме, че можеш да задействаш силата — напомни му Дуумхамър, захвърляйки празната чаша настрани. Бокалът се удари в далечната стена и издрънча глухо.
— И ще го направя — потвърди Зулухед. — Демонична душа съдържа невероятни ресурси, достатъчно мощ, с която да сринем цяла планина или да разкъсаме небето!
После се намръщи.
— Но засега не се поддава на магията ми.
Той поклати глава.
— Но ще открия ключа! Сигурен съм! Видях го в сънищата си! И когато се доберем до силата, ще можем да поробим всеки, когото пожелаем! И с тези роби ще завладеем небесата и ще залеем с огън всеки, който ни се противопостави!
— Чудесно!
Дуумхамър потупа шамана по рамото. От време на време се притесняваше от фанатизма му, особено след като започна да му се струва, че Зулухед не живее изцяло в този свят, но не се съмняваше във верността му. Точно затова подкрепи молбата на стария орк, а отхвърли искането на Гул’дан за подобно, базирано на видение търсене на сила. Дуумхамър знаеше, че каквото и да се случи, Зулухед не би се обърнал срещу него или народа си. И, ако тази Демонична душа можеше да изпълни половината от това, което Зулухед обещаваше, ако видението на шамана се превърнеше в реалност, Ордата със сигурност щеше да получи огромно надмощие.
— Информирай ме, когато си готов.
— Разбира се.
Зулухед го поздрави с бокала си, който беше допълнил с вино от окървавената златна кана. Дуумхамър остави шамана да пирува и продължи разходката си в разрушения град.
Той обичаше лично да проверява какво са свършили воините му, а това, че те го виждаха да върви сред тях, им даваше усещането на съпричастност и укрепваше връзката му с тях. Блекхенд също знаеше това и се стараеше орките да го приемат като другар по оръжие, а не само като вожд, а по-късно и Военачалник. Това бе един от уроците, които Дуумхамър добре бе научил от предшественика си. Срещата му със Зулухед премахна горчивия вкус, който разговорът с Гул’дан остави в устата му и скоро усети как разходката по улиците повдига духа му. Хората му бяха извоювали огромна победа и заслужаваха да я отпразнуват. Дуумхамър щеше да им позволи да се забавляват няколко дни. После щяха да се насочат към следващата си цел.