— Поздрави и добра среща! — извика воинът, приближавайки се съм селяните с мрачно лице. — Ние сме бежанци и бягаме от страховита битка. Умолявам ви да отделите каквато храна и вода имате, както и подслон за децата.
Селяните се спогледаха, после кимнаха и свалиха оръжията си. Те не бяха богати, но не бяха и бедни и трябваше да са в много по-лошо положение, за да не се погрижат за деца в нужда. Няколко мъже взеха децата около воина и мъжа с виолетовата роба и ги поведоха към църквата — най-голямата и здрава постройка в селцето. Жените вече бяха започнали да приготвят котли с каша и яхния. Скоро бежанците бяха настанени в църквата и около нея, раздаваха помежду си дарени одеяла и палта, ядяха и пиеха. Настроението щеше да е празнично, ако не беше силната мъка, изписана по лицата на новодошлите.
— Благодаря — каза воинът на старшия на селото, който се представи като Марк Редпат3. — Знам, че нямате много и оценявам всичко което ни предложихте.
— Не можем да допуснем да страдат жени и деца — отвърна Марк и намръщено оглежда бронята и меча му. — Кажете сега кои сте и защо сте тук?
— Казвам се Андуин Лотар — отговори воинът и допря ръка до челото си. — Аз съм… бях Първи Рицар на Стормуинд4.
— Стормуинд? — Марк беше чувал за тази нация. — Но това е отвъд морето.
— Да — кимна натъжено Лотар. — Плавахме с дни, докато стигнем тази земя. Сега сме в Лордерон, нали?
— Да — обади се мъжът във виолетовата роба. — Познавам земята, макар и не точно това село.
Гласът му беше изненадващо силен за белокос старец, макар че отблизо единствено косата и бръчките по лицето му показваха по-напреднала възраст. Всичко останало в него си беше напълно младежко.
— Тук сте в Саутшор — каза им Марк, поглеждайки притеснено към белобрадия младеж. — От Даларан ли сте? — попита накрая той, опитвайки се да овладее тона си.
— Да — отвърна странникът. — И не се тревожете… ще се върна там веднага, щом другарите ми са готови за път.
Марк се опита да прикрие облекчението си. Магьосниците от Даларан бяха могъщи и той беше чувал, че кралят ги приема като съюзници и съветници, но самият Марк не искаше да има нищо общо нито с магии, нито с тези, които ги владеят.
— Не бива да се бавим — добави Лотар. — Трябва незабавно да говоря с краля. Не трябва да позволим на Ордата да атакува отново.
Марк не разбра какво означава това, но долови неотложността в тона на едрия воин.
— Жените и децата може да останат тук — увери ги той. — Ние ще се погрижим за тях.
— Благодаря — каза искрено Лотар. — Ще изпратим храна и провизии веднага щом отидем в Столицата5.
— Ще ви отнеме време да стигнете до там — отбеляза Марк. — Аз ще изпратя вестоносец, който да предупреди за идването ви. Какво бихте искали да предаде?
Лотар се намръщи.
— Кажете на краля, че Стормуинд падна — каза спокойно той след кратка пауза. — Тук сме с принца и всички, които успяха да се спасят. Ще имаме нужда от провизии, и то бързо. И носим лоши и важни новини.
Марк беше започнал да се облещва от дългия списък с лоши вести, бързо премести поглед върху младото момче до едрия воин, но се извърна тъкмо преди да започне да изглежда като груб жест.
— Ще бъде предадено — обеща им той и се обърна да говори с един от селяните.
Другият мъж кимна, метна се върху коня си и потегли в галоп, преди старшият да успее да направи и две крачки обратно към църквата.
— Уилем е най-добрият ни ездач, а конят му — най-бързият в селото — обърна се Марк към двамата мъже. — Той ще стигне до Столицата много преди вас и ще предаде съобщението ви. Ще съберем всички коне и каквато храна имаме, за да се подготвите за път.