Лотар кимна.
— Благодаря — отвърна той и се обърна към мъжа с виолетовата роба. — Събери всички които ще дойдат с нас, Кадгар, и се приготви. Тръгваме възможно най-скоро.
Магьосникът кимна и се запъти към събралите се бежанци.
След няколко часа Лотар и Кадгар напуснаха Саутшор, заедно с принц Вариан Рин и още шейсет мъже. Повечето от бежанците бяха предпочели да останат — заради неразположение или умора, или страх и шок, и нежелание да се отделят от малцината оцелели познати. Лотар не ги кореше. Част от него също искаше да остане в селото. Но той трябваше да изпълни дълга си. Както винаги.
— Колко остава до Столицата? — обърна се той към Кадгар, който яздеше до него.
Селяните им бяха предоставили всички налични коне и каруци, които се оказаха напълно достатъчни за групата. Лотар се колебаеше дали да се възползва от щедростта на селяните, но накрая прие всичко, осъзнавайки, че така ще ускори прехода си. А времето бе от голямо значение.
— Няколко дни, може би седмица — отвърна магьосникът. — Не познавам добре тези земи, но ги помня на картите. Трябва да видим кулите на града най-много след пет дни. После трябва да преминем през гората Силвърпайн6, която е едно от най-големите чудеса на Лордерон, граничещо с езеро Лордамиър. Градът се намира на северния му бряг.
Кадгар се умълча и Лотар се загледа в него. Той се тревожеше за младежа. Първия път, когато го видя, остана впечатлен от спокойствието и самочувствието му, удиви се от младостта му. Той бе едва на седемнадесет, малко по-голям от момче и вече бе не само умел магьосник, но и първият, когото Медив бе избрал за чирак. Следващите му срещи с младежа затвърдиха убеждението му, че е умен, упорит, съсредоточен и доброжелателен. Дори беше започнал да го харесва — за пръв път изпитваше приятелски чувства към магьосник, след… е, след самия Медив. Но след случилото се в Каразан…
Лотар потръпна, спомняйки си грозния кошмарен инцидент. Той се озова с Кадгар, полуорката Гарона и шепа хора… срещу самия Медив. Кадгар беше принуден да нанесе смъртоносен удар на господаря си, но Лотар бе този, който отряза главата на стария си другар… главата на този, който на младини го бе спасявал толкова пъти. В онова време, когато той, Медив и Лейн бяха най-добри приятели.
Лотар поклати глава и пропъди сълзите си. Той бе скърбил много пъти по време на дългото си морско пътуване, но болката, яростта и мъката все още заплашваха да го погълнат. Лейн! Най-добрият му приятел, другарят му… кралят му. Лейн с благата усмивка, усмихнатите очи и острия ум. Лейн, който доведе златните години на Стормуинд… Само за да го види разгромен от орките и тяхната Орда, която заля земята и помете всичко по пътя си.
И после да разбере, че Медив е бил виновен за всичко! Че неговата магия е помогнала на орките да дойдат в този свят, в Стормуинд! И всичко това доведе не само до унищожението на кралството, но и до смъртта на Лейн! Лотар сподави плача си от мисълта за всичко, което бе изгубил, всичко, което хората му бяха изгубили. После се стегна, както многократно бе правил по време на пътуването си. Той не биваше да се поддава на подобни чувства. Хората му се нуждаеха от него. Хората по тези земи се нуждаеха от него, макар още да не го знаеха.
А също и Кадгар. Лотар все още не можеше да проумее всичко, което се случи в Каразан онази нощ. Може би никога нямаше да успее. Но по някакъв начин, по време на битката с Медив, Кадгар се беше променил. Беше изгубил младостта си и тялото му неестествено се състари. Сега Кадгар приличаше на стар мъж, много по-стар от самия Лотар, макар че беше по-млад от него с почти четиридесет години. И Лотар се притесняваше и чудеше какво друго може да се е променило в младия магьосник.
Кадгар също бе потънал в мисли и не забелязваше загрижения поглед на спътника си. Младият-стар магьосник се беше вглъбил в себе си, а мислите му се въртяха около същите неща. Той отново преживяваше битката в Каразан и онова ужасно болезнено чувство, когато Медив изтръгна от него както магията му, така и младостта му. Магията се завърна и в много отношения бе дори по-силна от преди, но младостта му бе безвъзвратно загубена, отнета преждевременно. Сега той беше старец или поне външно. Той все още се радваше на цветущо здраве, а също и издръжливост, сила и бързина, но по лицето си имаше бръчки, очите му бяха хлътнали, а косата и едва наболата му брада — чисто бели. Макар само на деветнайсет, Кадгар знаеше, че изглежда поне тройно по-стар. Изглеждаше като мъжа от видението си, по-старата версия, която бе видял в битка посредством магията в кулата на Медив. Старият мъж, който някой ден щеше да загине под странното червено слънце много далеч от дома.