Вече можеше да ги види без бинокъл. Движеха се бързо, въпреки че нямаха платна. Той беше виждал оркски кораби отблизо и се дивеше на многобройните им пейки за гребци, както и на скоростта, която постигаха, когато всички мощни орки гребяха в унисон. Разбира се, скоростта им бе за сметка на маневреността. Неговите собствени кораби можеха буквално да обикалят в кръг около оркските съдове. Но той нямаше намерение да се фука точно сега. Морските битки бяха изключително сериозно нещо и Праудмуър възнамеряваше да потопи оркската флотилия възможно най-бързо и ефективно.
И сега ги причакваше зад остров Крестфал52, който се намираше на североизток от любимия му Кул Тирас. Чакаше ги с целия си флот, а оръдията бяха заредени и насочени към орките, които щяха да се появят точно пред тях. Така и стана.
— Огън! — изрева Праудмуър, когато ги задмина и десетият оркски кораб.
Орките може и да бяха забелязали разположените между двата острова кораби, с навити платна и прикрити фенери, но с нищо не го показаха и първият оръдеен залп се оказа пълна изненада за водещия оркски кораб, унищожавайки по-голямата част от средата му, при което той се разцепи на две и моментално потъна.
— Вдигайте платната и пълен напред! — беше следващата команда.
И унищожителят бързо се спусна напред, щом вятърът хвана опънатите му платна. Адмиралът знаеше, че екипажът му вече презарежда оръдията, а останалите моряци стояха в готовност с арбалети и малки бурета барут.
— Прицелете се в следващия кораб! — заповяда Праудмуър и хората му кимнаха.
Те хвърлиха буретата в оркския кораб и изстреляха по тях стрелите, които бяха увити с потопени в масло и запалени парчета плат. Едно от буретата експлодира и огънят бързо се разпространи по цялата палуба. Оркският кораб се обви в пламъци, които бързо погълнаха покритите с катран дървени дъски. После корабът на Праудмуър задмина оркските кораби и се обърна за следваща атака от другата им страна.
Всичко се развиваше добре и по план. Орките не бяха моряци и нямаха опит в плаването и битката по вода. Те бяха много добри в близък двубой и можеха да се окажат опасни, ако се доближат до някой кораб и успеят да се прехвърлят на него, но адмиралът бе инструктирал капитаните си да се държат на разстояние от тях. Още няколко кораба на Алианса го бяха последвали през оркската флотилия и сега я обстрелваха от другата страна, докато втората група бе останала до Крестфал и атакуваше от там. Трета флотилия беше поела по-напред и сега се връщаше, за да блокира оркските кораби, които вече задминаваха бойното поле, а четвърта бе завила на юг, за да завърши кръга.
Скоро оркските кораби щяха да бъдат напълно обградени и атакувани от всички страни. Орките вече бяха загубили три кораба, а Праудмуър не бе дал и една жертва. Затова и си позволи една непривична за него усмивка. Скоро морето отново щеше да се изчисти от орки. Но точно тогава се провикна постовият.
— Адмирале! Приближава нещо… идва от въздуха!
Праудмуър вдигна очи към пребледнелия моряк, който се тресеше и гледаше на север. Насочи бинокъла си в тази посока и бързо разбра какво бе шокирало постовия. От облаците се появяваха някакви малки тъмни точици. Те бяха прекалено надалеч, за да се видят ясно, но той разбра, че са няколко и се движат бързо. Праудмуър не знаеше с какво Ордата може да се придвижва по въздуха, но нещо му подсказа, че битката съвсем не клони към края си.
Дерек Праудмуър, който стоеше до кормчията си, също погледна нагоре.
— Какво е това? — обърна се той към постовия, но човекът се беше изкачил до марса и явно бе твърде шокиран, за да отговори.
Дерек се уплаши, че морякът може би получава някакъв пристъп, грабна най-близкото въже и се изкачи до централната мачта. От там се прехвърли на основния такелаж и се придвижи до главния стълб, на който се намираше марсът.
— Джерард? — извика той, поглеждайки към моряка, който се бе свил там. — Добре ли си?
Джерард вдигна насълзени очи, но поклати глава и се сви още по-силно.
— Какво има?
Дерек се изкачи до горе, прехвърли се в марса и клекна до моряка. Той познаваше Джерард от години и му имаше пълно доверие. И сега с очите си виждаше, че на моряка не му е прилошало. Той бе ужасен, толкова уплашен, че бе изгубил ума и дума. Дерек усети как го побиват тръпки от мисълта, че такъв храбър моряк, ветеран от много битки, е изпаднал в подобно състояние.