Съмър остави колата си на паркинга на сервиза — в централен Лондон бе невъзможно да се паркира — и се качи на метрото до Слоун Скуеър. Ако моторът не беше готов до шест, беше по-разумно да пренощува тук и да се върне в Оксфорд на следващия ден.
Където и да отидеше, хората говореха за покушението срещу Алексия де Вер. Снимки на Гилбърт Дрейк, мъжа, който бе стрелял по нея, бяха публикувани на всички първи страници на вестниците, а новините за състоянието на вътрешния министър бяха водеща тема по всяка радиостанция. Съмър бе видяла на живо събитието по телевизията. Дори бе видяла проблясването на пистолета на Дрейк преди изстрела. Бе искала да се обади веднага на Теди, но се отказа, за да не се натрапва. А пък и заради майка й, която се обаждаше на всеки пет минути да пита за състоянието на Алексия, не й оставаше никакво време.
Сега, след като бе в Лондон, реши, че може би е време да звънне на Теди. Нае си стая в „Ориндж“, приятен хотел-ресторант на Пимлико Роуд, и дълго остана в топлата месингова вана. Чак след това се настани в леглото с телефона в ръка. Първо се обади в „Джон Радклиф“ да провери как е Майкъл. Нямаше промяна. После се стегна и набра номера на Теди де Вер.
За нейна изненада той вдигна моментално.
— Съмър! Много ми е приятно да те чуя, мила. — В гласа му звучеше искрена топлота. — Сигурно си чула новината?
— Разбира се. Как е тя?
— Колкото и да не е за вярване, вече е добре — бодро отвърна Теди. — Лекарите казват, че ще може да се прибере у дома след ден-два. А най-хубавото е, че двете с Рокси най-сетне оправиха отношенията си.
— Наистина ли? — Съмър не можа да скрие изненадата си.
— Да. Прекрасно е, нали? Мисля, че тъкмо вероятността Алексия да умре предизвика промяната. Рокси отиде в болницата веднага и оттогава двете са неразделни. Самият аз не бих повярвал, ако не ги бях видял с очите си. Може би в крайна сметка ще излезе, че онзи мръсник Дрейк всъщност ни е направил услуга. Но стига за нашите драми. Ти как си?
— Добре съм. В Лондон съм, само за тази вечер.
— Така ли? Великолепно. Трябва да обядваме заедно.
— О, не, не, не — побърза да откаже Съмър. — Не бих искала да преча в такъв момент. Трябва да си със семейството си.
— Глупости! Ти си част от семейството — мило каза Теди. — Освен това Алексия и Рокси са си достатъчни сега. Дори не осъзнават, че ме има.
— Благодаря, Теди, много мило от твоя страна, но не мога…
— Глупости. Обяд, утре точно в дванайсет и половина. Настоявам. Ще резервирам маса в някое прилично заведение и ще ти съобщя.
Теди я заведе в Артс Клъб в Мейфеър. Напълно реновираната преди няколко години къща на Доувър Стрийт сега беше един от най-елегантните и най-изискани клубове в Лондон. За съжаление в него членуваха хора, които нямаха нищо общо с името му, а по-скоро принадлежаха към света на банките и хедж фондовете. Съмър усещаше хищните им погледи по гърба си, докато вървеше към масата на Теди.
— Толкова се радвам! — Той стана да я посрещне. Приличаше на мечок с костюм с жилетка от туид и с копринен шал на врата. — Възхитителна си, както винаги.
— Ако знаех, че ще е на такова официално място, щях да се облека подходящо — отвърна Съмър: чувстваше се неловко с кадифените си джинси от „Хъдсън“ и тъмнозелена тениска от „Гап“. От друга страна, след шокиращите новини от предишната вечер дрескодът на Артс Клъб бе най-малката й грижа. И добави: — Щеше да ми е също толкова приятно и в „Макдоналдс“.
— „Макдоналдс“? — възмути се Теди. — Мисля, че знам и по-подходящи заведения за една млада дама.
Поръчаха си храна — прясно осолен морски костур за Съмър и пай с дреболийки за Теди, — след което заговориха за Алексия и покушението.
— Не е ли странно как лошото носи със себе си и хубавото? — философски подхвана Теди. — Като феникс, издигащ се от пепелта. Почти бях загубил надежда, че Алексия и Рокси някога ще се помирят. Жалко, че трябваше куршум в ребрата да свърши тази работа, но пак е нещо. А и това не е единствената положителна промяна. По настояване на лекарите Алексия най-после се съгласи да си вземе малко отпуск. Говори за пътуване до Щатите. Всъщност иска да прекара известно време с майка ти.
— Това е чудесно — отвърна Съмър по-скоро от добро възпитание, отколкото от искрени чувства. Близкото приятелство на Алексия с майка й все още я притесняваше, но не можеше да сподели това с Теди.