— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Рокси вече ме пита за това, така че отделих малко време да помисля. Каза, че си споменала тази „тайна“ и пред нея. Никой от нас няма представа за какво говориш. Майкъл беше добре преди тържеството. Нищо не го тревожеше.
— Но той ми каза…
— Съмър — прекъсна я Теди. — Мисля, че градиш някаква конспиративна теория. Някакви тайни, прерязани спирачки. Не виждаш ли, че всичко това е вятър и мъгла?
Тежко мълчание се спусна над масата.
— Ако имах някакво подозрение, че някой би могъл нарочно да навреди на сина ми, мислиш ли, че не бих се обадил в полицията моментално? Не мислиш ли, че бих искал да знам истината не по-малко от теб?
Съмър кимна.
Теди се пресегна, хвана брадичката й и вдигна главата й така, че погледите им се срещнаха.
— Това е просто злополука, разбери го. — Усмихна й се тъжно и утешително. — Да си поръчаме нещо сладко, какво ще кажеш?
След няколко часа в стаята си в „Ориндж“ Съмър тъпчеше багажа си в пътната си чанта.
„Защо никой не ми вярва?
Защо никой не ме взима на сериозно?“
Сълзи на безсилие замъглиха очите й. Спомни си какво й бе казал шефът й в „Ню Йорк Поуст“, когато свали статията й за заплахите на бандата, която бе проучвала от месеци.
— Не ми поднасяйте предположения, госпожице Майър. Донесете ми факти. Това е вестник. Ние не публикуваме измислици.
Дали теорията й за Майкъл също беше измислица? Наистина ли катастрофата бе просто нещастен случай, както я убеждаваха Теди де Вер и целият свят?
Разтърка очи. Беше замаяна от умора.
„Искам да легна и да спя цяла година“.
В Мейфеър в офиса на хедж фонда си „Кингсмиър Кепитъл“ Теди де Вер затвори вратата, свали си сакото и се отпусна в кожения стол от „Херман Милър“. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
„Не бива да изпадам в паника.
Паниката няма да ми помогне. Толкова е неанглийско“.
Вдигна телефона.
— Да, аз съм. Виж, съжалявам, че те безпокоя. Мисля, че трябва да поговорим.
Сергей Милеску беше уплашен.
Беше сигурен, че сър Едуард Манинг ще му предостави онова, което му трябваше — достатъчно мръсотии за Алексия де Вер, за да я изхвърлят от кабинета, та да може работодателят му да я замени с някой по-подходящ, по-управляем вътрешен министър. Но след като бе изцеждал дъртия педал като лимон повече от година, информацията на Едуард вече бе на изчерпване. Както и търпението на работодателя на Сергей.
— Платих в аванс, гласувах ти доверие.
Носеше костюм от Савил Роу и говореше с премерения образован тон на бизнесмен. Но не беше бизнесмен. Беше безмилостен убиец. Беше отраснал по улиците на Тбилиси, разчитайки единствено на собствения си ум, бе лъгал, бе заплашвал, ограбвал, мамил и просперирал по пътя си към върха в нова Русия. Сега притежаваше петролни кладенци, диамантени мини и ядрени централи. „Джей Пи Морганс“ и „Голдман Сакс“ — всички го ухажваха. В Лондон се движеше сред най-висшите кръгове на обществото, излизаше с момичета с аристократичен произход и щедро участваше в благотворителни акции, финансираше „сговорчиви“ политически партии. Торите бяха много сговорчиви, докато не се появи онази кучка Алексия де Вер, която имаше наглостта да поставя под въпрос сделките му, да запушва данъчни и други правни дупки, на които той и базираните в Лондон негови приятели олигарси разчитаха. Министърът на вътрешните работи се беше изпречила на пътя му — пагубна грешка. Под блясъка и изискаността той си оставаше безмилостен брутален тип.
Сергей Милеску познаваше тази бруталност от първа ръка. Една украинска проститутка, която го бе излъгала с пари, бе останала без очи. Според слуховете се била отървала леко, понеже била жена.
Сергей беше плувнал в пот.
— Ще върна парите.
— Парите не ме интересуват. Искам онова, за което платих.
— Ще го получите.
— Кога?
— Скоро.
Шефът на Сергей плесна с ръце. Двама въоръжени здравеняци влетяха в стаята. Сергей измяука като ужасено коте.
— Моля ви! Ще го получите! Много скоро — замоли се той.
— Сигурен съм, господин Милеску.
30.
Всеки следобед, когато се разхождаше, Марджъри Пилчър се наслаждаваше на красотата на Оксфордшър и на привилегията да живее тук. Като председател на туристическо дружество „Кингсмиър и Котерил“, тя обичаше да мисли за себе си като за централна фигура в местното общество. Тъкмо тя бе убедила Теди де Вер, най-големия местен земевладелец, да позволи на „почтените“ туристи да преминават през земите му. Сега, докато гледаше как шпаньолът й Фрекълс се сурва надолу по хълма, отдясно на който се виждаше къщата на рода Де Вер, а пред нея се простираше древна гора като от филма „Нарния“, Марджъри Пилчър усети приятния гъдел на триумфа. Дори викарият, отец Грей, бе впечатлен от начина, по който Марджъри бе уговорила Теди де Вер.